— Какво друго открихте?
Инспектор Шарп сви рамене.
— Мис Патриша Лейн има в чекмеджето си носна кърпичка, изпоцапана със зелено мастило.
Веждите на Поаро подскочиха.
— Зелено мастило ли? Патриша Лейн! Значи може би тя е взела мастилото и го е разпяла върху листовете на Елизабет Джонстън, след което си е измила ръцете. Но сигурно…
— Сигурно не е искала да подозират скъпия ѝ Найджъл — завърши мисълта му инспектор Шарп.
— Човек не би помислил. Разбира се, някой друг би могъл да сложи кърпичката в чекмеджето ѝ…
— Напълно вероятно.
— Нещо друго?
— Ами — Шарп се замисли за момент, — изглежда, че бащата на Лен Бейтсън е в психиатричната болница „Лонгуит Вейл“ като освидетелстван пациент. Не вярвам това да е от някакво особено значение, но…
— Значи бащата на Лен Бейтсън е луд. Може би е без значение, както казвате, но това е факт, който трябва да се запомни. Дори би било интересно да разберем каква мания е развил.
— Бейтсън е симпатичен младеж — рече Шарп, — но, разбира се, настроенията му са леко… хм… неконтролируеми.
Поаро кимна. Внезапно той ясно си спомни Силия Остин да казва: „О, не съм я нарязала аз. Това бе само моментно избухване.“ Откъде е знаела, че е само моментно избухване? Виждала ли е Лен Бейтсън да кълца раницата? Думите на ухиления Шарп го върнаха към реалността:
— А мистър Ахмед Али има изключително порнографска литература и пощенски картички, което показва защо той излезе от кожата си при обиска.
— Без съмнение имаше много протести, нали?
— И още как. Една французойка на практика изпадна в истерия, а един индиец, мистър Чандра Лал, заплаши, че ще направи международен въпрос от това. Сред неговите вещи имаше няколко подривни памфлета — обичайната аматьорска работа — а един от Западна Африка имаше няколко страховити сувенира и фетиши. Да, заповедта за обиск действително показва странната част на човешката природа. Чухте ли за мисис Николетис и личния ѝ шкаф.
— Да, чух за това.
Инспектор Шарп се ухили.
— Никога не съм виждал толкова празни бутилки от бренди през живота си! Само как побесня!
Той се разсмя, после внезапно стана сериозен.
— Само че не намерихме това, за което отидохме — каза той. — Нямаше други паспорти, освен напълно легалните.
— Не би следвало да очаквате такова нещо като фалшив паспорт да бъде оставено на показ, mon ami. Досега не сте имали случай, нали, да направите официално посещение на Хикъри Роуд във връзка с паспорт? През последните шест месеца, да кажем?
— Не. Ще ви кажа единствения случай, когато се завъртяхме там… през времето, което споменахте.
Той му разказа с подробности.
Поаро го изслуша намръщено.
— Във всичко това няма смисъл — каза той. Поклати глава. — Нещата ще придобият смисъл само ако започнем отначало.
— Какво наричате начало, Поаро?
— Раницата, приятелю — рече Поаро меко. — Раницата. Всичко е започнало от една раница.
Глава четиринадесета
Мисис Николетис изкачи стъпалата на мазето, където току-що бе успяла напълно да вбеси и Джеронимо, и темпераментната Мария.
— Лъжци и крадци — каза мисис Николетис с висок и тържествуващ глас. — Всички италианци са лъжци и крадци!
Мисис Хабърд, която в момента слизаше по стълбите, въздъхна раздразнено.
— Не бива — рече тя — да ги притеснявате точно когато приготвят вечерята.
Мисис Хабърд потисна язвителния отговор, който беше на езика ѝ.
— Ще дойда, както обикновено, в понеделник — каза мисис Николетис.
— Да, мисис Николетис.
— И, ако обичате, първата ви работа в понеделник сутринта е да намерите някой, който да оправи вратичката на шкафа ми. Сметката за поправката изпратете на полицията, нали разбирате? На полицията.
Мисис Хабърд изглежда се двоумеше.
— Освен това искам нови електрически крушки да се сложат в тъмните коридори… и да бъдат по-силни. Коридорите са прекалено тъмни.
— Вие казахте, че специално за коридорите искате по-слаби крушки… за икономия.
— Това беше миналата седмица — отсече мисис Николетис. — Сега е различно. Сега гледам през рамо и се питам: „Кой върви след мен?“
Драматизираше ли работодателката ѝ, питаше се мисис Хабърд, или наистина се страхуваше от нещо или някого? Мисис Николетис имаше навика да преувеличава всичко, затова никога не можеше да се определи доколко може да се разчита на твърденията ѝ.
Мисис Хабърд попита със съмнение: