— Сигурна ли сте, че трябва да се приберете сама? Искате ли да ви придружа?
— Мога да ви кажа, че там ще бъда в безопасност, за разлика оттук!
— Но от какво се страхувате? Ако знаех, може би…
— Не е ваша работа. Нищо няма да ви кажа. Смятам за неприемливо непрекъснато да ми задавате въпроси.
— Съжалявам. Сигурна съм, че…
— Сега пък се обидихте! — Мисис Николетис я дари с лъчезарна усмивка. — Лоша съм и груба, да, само че имам твърде много грижи. И помнете, че ви вярвам и разчитам на вас. Какво щях да правя без вас, скъпа мисис Хабърд, наистина не знам. Ето, пращам ви въздушна целувка. Приятна събота и неделя. Лека нощ.
Мисис Хабърд я гледаше, докато тя мина през входната врата и я затвори след себе си. Давайки воля на чувствата си с доста неуместното „Да, действително!“, мисис Хабърд се запъти към кухненските стълби.
Мисис Николетис слезе по предните стъпала, излезе през портала и сви наляво. Хикъри Роуд беше доста широка улица. Къщите по нея бяха изтеглени назад в градините. В края на улицата, на няколко минути път пеша от номер 26, се намираше една от главните лондонски артерии, по която бучаха автобуси. В края на улицата се виждаха светлините на колите и една кръчма на ъгъла, „Дъ Куинс Неклъс“. Като хвърли още един бегъл поглед, тя малко гузно се шмугна в пивницата.
След като изпи двойното бренди, което си поръча, настроението ѝ се възвърна. Вече не приличаше на изплашената и притеснена жена отпреди малко. Неприязънта ѝ към полицията обаче не намаля. Тя си мърмореше под носа: „Гестаповци! Ще ги накарам да ми платят. Да, ще ми платят!“ и допиваше питието си. Поръча си още едно и потъна в мисли за последните събития. За нещастие, за голямо нещастие полицията беше така нетактична да открие тайните ѝ запаси и въобще беше излишно да се надява, че вестта за това няма да се разнесе сред студентите. Мисис Хабърд може би щеше да прояви дискретност, а може би — не, защото, в действителност, може ли човек да вярва на всички? Тези неща винаги се разчуват. Джеронимо знаеше. Той сигурно вече е казал на жена си, тя ще каже на чистачките и така ще продължи до…
Тя рязко подскочи, когато един глас зад нея каза:
— Я виж, мисис Ник, не знаех, че наобикаляте насам.
— А, ти ли си това — рече тя. — Помислих, че…
— За кого ме взехте? За големия и страшен вълк ли? Какво пиете? Ще ви поръчам още едно.
— О, имам много проблеми — обясни мисис Николетис с достойнство. — Полицаите претърсват къщата ми, подплашиха всички. Бедното ми сърце. Трябва да внимавам със сърцето. Не си падам по пиенето, но отвън се почувствах малко изтощена и реших, че малко бренди.
— Няма по-добро нещо от брендито. Заповядайте.
Мисис Николетис напусна „Дъ Куинс Неклъс“ малко по-късно, ободрена и напълно щастлива. Реши, че няма да вземе автобус. Толкова приятна вечер, а и въздухът щеше да ѝ подейства добре. Походката ѝ не беше нестабилна, само малко несигурна. Едно бренди по-малко може би щеше да е по-разумно, но въздухът скоро ще прочисти главата ѝ. В края на краищата, защо една дама да не си пийва кротко в стаята си от време на време? Какво лошо има в това? Не е като да се е оставяла някой да я види пияна. Пияна ли? Разбира се, че никога не се е напивала. Все едно, ако не им харесва; а ако продължават да я тормозят, тя бързо ще им покаже къде им е мястото! Тя знае това-онова, нали? Стига да иска да се разприказва! Мисис Николетис вирна войнствено глава и рязко свърна, за да избегне един стълб, който заплашително се бе приближил към нея. Без съмнение, леко ѝ се виеше свят. Дали да не се облегне на стената за малко? Да затвори очи за минута-две…
Полицаят Бот беше спрян от мрачен на вид чиновник, докато обхождаше величествено своя участък.
— Тук има една жена, господин полицай. Наистина… изглежда ѝ е прилошало… или нещо такова. Лежи неподвижно.
Полицаят Бог насочи енергичната си крачка в тази посока и се спря над отпуснатото тяло. Силна миризма на бренди потвърди подозренията му.
— Припаднала е — рече той. — Пияна. Добре, не се притеснявайте, сър, ние ще се погрижим.
Еркюл Поаро, привършил с неделната си закуска, грижливо заличи всички следи от сутрешната чаша шоколад от мустаците си и мина във всекидневната.
Чинно подредени, на масата лежаха четири раници, всяка с цената, прикрепена към нея — резултат от инструкциите, дадени на Джордж. Поаро извади от опаковката раницата, с която се беше сдобил предния ден и я прибави към другите. Резултатът беше интересен. Раницата, купена от мистър Хикс, по нищо не отстъпваше на артикулите, закупени от Джордж от различни други магазини. Само че определено беше по-евтина.