— Вие не сте студентка, нали, мадмоазел?
— О, не. Аз работя.
— В една… козметична фирма, нали?
— Да, аз съм един от закупчиците на Сабрина Феър — това е козметичен салон. Всъщност имам малък дял в бизнеса. Занимаваме се и с някои странични дейности, освен козметиката. Аксесоари, такива неща. Малки новости от Париж. С това се занимавам аз.
— Значи доста често пътувате до Париж и континента?
— О, да, поне веднъж месечно, понякога и по-често.
— Трябва да ми простите — рече Поаро, — ако ви се струва, че проявявам любопитство.
— Защо не? — спести му приказките тя. — В обстоятелствата, в които се намираме, всички трябва да се примирим с любопитството. Вчера отговорих на доста въпроси на инспектор Шарп. Ако ми позволите да се досетя, сякаш ще предпочетете стол с права облегалка, мосю Поаро, отколкото ниско кресло.
— Завидна проницателност, мадмоазел — Поаро седна внимателно и изправено в стола с висока облегалка и дръжки за ръцете.
Валъри седна на дивана. Предложи му цигара, взе една и за себе си и я запали. Той я изучи с известно внимание. Тя притежаваше нервна, доста необуздана арогантност, която го привличаше повече, отколкото обикновеният и конвенционален добър външен вид. Интелигентна и привлекателна млада жена, помисли си той. Зачуди се дали нервността ѝ беше резултат от скорошното полицейско разследване или просто бе част от характера ѝ. Спомни си, че бе мислил за нея по същия начин онази вечер, когато бе дошъл на вечеря.
— Инспектор Шарп ви е разпитвал, така ли? — попита той.
— Да, точно така.
— И вие му казахте всичко, което знаете?
— Разбира се.
— Чудя се — каза Поаро, — дали това е вярно.
Тя го погледна с иронично изражение.
— Но щом не сте чули отговорите, които дадох на инспектор Шарп, не можете да съдите — рече тя.
— А, не. Това е само една от малките ми идейки. Имам си ги, нали знаете… моите малки идейки. Те са тук — той се потупа по главата.
Можеше да се забележи, че Поаро, както понякога го правеше, умишлено се правеше на шарлатанин. Валъри обаче не се усмихна. Тя го гледаше прямо. Когато проговори, това стана с известна рязкост:
— Защо да не започнем направо, мосю Поаро? — попита тя. — Наистина не зная накъде биете.
— Но, разбира се, мис Хобхауз.
Той извади от джоба си малък пакет.
— Предполагам, че можете да отгатнете какво е това.
— Не съм ясновидка, мосю Поаро. Не мога да виждам през хартия и обвивки.
— Тук се намира — каза Поаро, — пръстенът, който беше откраднат от Патриша Лейн.
— Годежният пръстен ли? Имам предвид годежния пръстен на майка ѝ? Но защо е във вас?
— Помолих я да ми го заеме за ден-два.
Веждите на Валъри отново се повдигнаха изненадано нагоре.
— Аха — отбеляза тя.
— Пръстенът ме заинтригува — рече Поаро. — Заинтригува ме изчезването му, неговото повторно появяване и още нещо. Затова помолих мис Лейн да ми го заеме. Тя се съгласи с готовност. Веднага го занесох на един приятел златар.
— Така ли?
— Помолих го да ме осведоми за диаманта върху него. Доста голям камък, ако си спомняте заобиколен от двете страни с по-малки камъни. Спомняте ли си, мадмоазел?
— Така мисля. Всъщност не си го спомням много добре.
— Но вие сте го държали, нали? Той е бил във вашата чиния със супа.
— Да, наистина! О, да, това го помня. За малко да го глътна — Валъри кратко се изсмя.
— Както казах, занесох пръстена на един приятел златар и го попитах за диаманта. Знаете ли какво ми отговори той?
— Откъде да знам?
— Той ми отговори, че камъкът не е диамант, а просто цирконий. Бял цирконий.
— О! — Тя се вторачи в него. След това продължи, вече с малко неуверен глас: — Искате да кажете, че… Патриша е мислела, че е диамант, а то е било само цирконий или…
Поаро поклати глава.
— Не, нямам това предвид. Това е годежният пръстен, доколкото зная, на майката на Патриша Лейн. Семейството на мис Лейн е било заможно, поне преди да се въведат днешните данъци. В семейства като нейното се купуват скъпи годежни пръстени — с диамант или с друг скъпоценен камък. Убеден съм, че бащата на Патриша Лейн не би дал на майка ѝ нещо друго, освен скъп годежен пръстен.
— Що се отнася до това — каза Валъри, — напълно сте прав. Бащата на Патриша е бил доста богат човек.
— Следователно — продължи Поаро — изглежда, че камъкът е бил подменен с друг по-късно.
— Предполагам — каза Валъри, — че Пат е изгубила камъка, не е имала пари да го подмени с друг диамант и затова е сложила цирконий.
— Това не е изключено — каза Поаро, — но силно се съмнявам, че е станало така.