— Бяхте в затруднение, нали така?
Без да го поглежда, тя кимна леко с глава.
— Казах, че ще бъда откровена — рече тя, а в гласа ѝ се усещаше горчивина. — Моят проблем, мосю Поаро, е, че аз играя хазарт. Това е едно от нещата, които са вродени и с които не можеш да се пребориш. Ходя в един малък клуб в Мейфеър… о, не бива да ви казвам къде е… не искам заради мен да му устроят някое полицейско нападение или нещо такова. Просто ще приемем факта, че аз членувам там. В клуба има рулетка, бакара и всичко останало. Имах серия гадни загуби, една след друга. Пръстенът на Пат беше още у мен. Случайно минавах покрай магазин, в който имаше пръстен с цирконий. Помислих си: „Ако този диамант се замени с бял цирконий, Пат никога няма да забележи разликата!“ Човек никога не гледа внимателно пръстен, който познава наистина добре. Ако диамантът изглежда малко по-мътен, отколкото обикновено, човек си мисли, че му трябва почистване или нещо такова. Както и да е, имах импулс. Поддадох се. Откъртих диаманта и го продадох. Замених го с цирконий и същата вечер се престорих, че го намирам в супата си. Това също беше проклета глупост, съгласна съм. Ето! Сега знаете всичко. Но откровено ви казвам, че никога не съм искала Силия да бъде обвинена за това.
— Да, да, разбирам ви — Поаро кимна. — Просто една възможност, която ви се изпречва на пътя. Изглеждало е лесно и вие се заемате. Само че сте допуснали голяма грешка, мадмоазел.
— Това ми е ясно — каза Валъри сухо. След това с горчивина възкликна: — Да върви по дяволите! Има ли значение сега? Арестувайте ме, ако искате. Кажете на Пат. Кажете на инспектора. Кажете на целия свят! Но какво ще помогне това? Как ще ни помогне да разберем кой е убил Силия?
Поаро се изправи.
— Човек никога не знае — рече той — какво може да помогне, а какво — не. Човек трябва да премахне от пътя си толкова много пречки, които нямат значение и само объркват хода на нещата. За мен беше важно да разбера кой е вдъхновил малката Силия за ролята, която изигра. Сега знам това. Що се отнася до пръстена, предлагам ви вие самата да отидете при мис Патриша Лейн, да ѝ кажете какво сте направили и да изразите съответните чувства.
Валъри направи гримаса.
— Според мен това е, общо взето, добър съвет — рече тя. — Добре, ще отида при Пат и смирено ще поискам извинение. Пат е много свестен човек. Ще ѝ кажа, че когато отново мога да си го позволя, ще сменя диаманта. Това ли искате, мосю Поаро?
— Не ви го налагам, а просто ви съветвам.
Внезапно вратата се отвори и влезе мисис Хабърд.
Тя дишаше тежко и изражението на лицето ѝ накара Валъри да възкликне:
— Какво има, мамче? Какво се е случило?
Мисис Хабърд се строполи в един стол.
— Мисис Николетис…
— Мисис Ник ли? Какво ѝ има?
— О, Боже мой! Тя е мъртва.
— Мъртва ли? — Гласът на Валъри прозвуча дрезгаво. — Как? Кога?
— Изглежда, че са я намерили на улицата снощи… завели я в полицията. Мислели, че е… че е…
— Пияна ли?
— Предполагам…
— Да… тя е пила. Но както и да е… умряла е.
— Горката стара мисис Ник — каза Валъри. Ниският ѝ глас потрепери.
Поаро каза внимателно:
— Обичахте ли я, мадмоазел?
— Странно е, наистина. Понякога беше истински дявол, но да, обичах я. Когато дойдох тук за пръв път — преди три години — тя не беше толкова… толкова темпераментна, колкото стана по-късно. Беше добра приятелка, забавна, топлосърдечна. Много се промени през последната година.
Валъри погледна мисис Хабърд.
— Предполагам, че това е, защото започна да пие тайно… в стаята ѝ намериха много бутилки и прочее, нали?
— Да — мисис Хабърд се поколеба, след това избухна: — Аз съм виновна… да я пусна да се прибира сама снощи. Тя се страхуваше от нещо, разбирате ли!
— Страхуваше ли се?
Поаро и Валъри попитаха едновременно.
Мисис Хабърд кимна съкрушено. Мекото ѝ обло лице беше угрижено.
— Да, непрекъснато повтаряше, че не е в безопасност. Разпитвах я да ми каже от какво се страхува… а тя ме отрязваше. С нея човек никога не знае, разбира се, доколко преувеличава. Но сега… питам се…
Валъри рече:
— Не мислите, че тя… че тя също… че е била…
Тя млъкна с изражение на ужас в очите. Поаро попита:
— Какво казаха за причината на смъртта?
Мисис Хабърд отвърна мрачно:
— Не казаха. Ще има следствие… във вторник.
Глава петнадесета
В една тиха стая в новата сграда на Скотланд Ярд четирима мъже седяха около една маса.
Събранието се председателстваше от комисаря Уайлдинг от отдела за наркотици. До него седеше сержант Бел, млад човек с огромна енергия и оптимизъм, който доста приличаше на жадна за действие хрътка. Облегнат в стола си, тихо и нащрек седеше инспектор Шарп. Четвъртият човек бе Еркюл Поаро. Върху масата лежеше една раница.