— Ами имаше един паспорт — продължи Джийн. — Беше на дъното и в него пишеше едно име. Станфорд или Станли, или някакво подобно име, и си помислих: „Колко странно, че Найджъл държи чужд паспорт у себе си“. Отворих го и на снимката беше Найджъл! Не разбираш ли, той води двойствен живот! Чудя се дали трябва да кажа на полицията? Смяташ ли, че е мой дълг?
Валъри се засмя.
— Лош късмет, Джийн — рече тя. — Всъщност, струва ми се, че има съвсем просто обяснение. Пат ми каза. Найджъл е наследил някакви пари или нещо подобно, при условие, че си смени името. Той го е направил напълно законно, чрез едностранен акт или каквото е там, и това е всичко. Сигурна съм, че предишното му име е било Станфийлд, или Станли, или нещо подобно.
— О! — Джийн изглеждаше напълно огорчена.
— Питай Пат, ако не вярваш — рече Валъри.
— А, не. Е, ако е така, както казваш, трябва да съм допуснала грешка.
— Успех следващия път — каза Валъри.
— Не разбирам какво искаш да кажеш, Валъри.
— Искаш да забиеш нож в гърба на Найджъл, нали? И да го скараш с полицията?
Джийн се изправи.
— Можеш да не ми вярваш, Валъри — каза тя, — но чисто и просто исках да изпълня дълга си.
Тя напусна стаята.
— О, по дяволите! — рече Валъри. На вратата се почука и влезе Сали.
— Какво има, Валъри? Изглеждаш ми умърлушена.
— Това е заради отвратителната Джийн. Наистина е ужасна! Нали не мислиш, че има и най-малката възможност Джийн да е пречукала бедната Силия? Страшно ще се зарадвам, ако някога видя Джийн на подсъдимата скамейка.
— И аз — каза Сали. — Но не ми се струва особено вероятно. Не мисля, че Джийн ще се изложи на риска да убие когото и да било.
— Какво мислиш за мисис Ник?
— Просто не знам какво да мисля. Предполагам, че скоро ще се разбере.
— Десет към едно, че и тя е пречукана — каза Валъри.
— Но защо? Какво става тук? — попита Сали.
— И аз това се питам. Сали, случвало ли ти се е някога да се заглеждаш в хората?
— Какво искаш да кажеш с това „да се заглеждаш в хората“, Вал?
— Ами да ги гледаш и да се чудиш: „Това ти ли си?“ Имам чувството, Сали, че тук има някакъв луд. Наистина луд. Имам предвид опасен луд. Не от тези, дето се мислят за краставица.
— Напълно е възможно, — каза Сали и потръпна.
— Ох! — каза Валъри. — Някой копае гроба ми.
— Найджъл, трябва да ти кажа нещо.
— Какво е то, Пат? — Найджъл трескаво ровеше в шкафа си. — Не мога да си представя какво, по дяволите, направих с тези записки. Мисля, че ги пъхнах тук някъде.
— О, Найджъл, недей да ровиш така! Оставяш всичко ужасно разбъркано, а аз току-що подредих.
— Добре, дявол да го вземе, нали трябва да си намеря записките?!
— Найджъл, трябва да ме изслушаш!
— Окей, Пат, не се отчайвай. Какво има?
— Трябва да си призная нещо.
— Не убийство, надявам се? — попита Найджъл с обичайната си насмешка.
— Не, разбира се, че не!
— Добре. Значи някой по-малък грях?
— Един ден, когато ти изкърпих чорапите и ги донесох тук, в стаята ти, и започнах да ги прибирам в чекмеджето ти.
— Да?
— Там беше шишето с морфин. Онова, за което ми каза, че си го взел от болницата.
— Да, а ти вдигна толкова шум около него!
— Найджъл, то беше в чекмеджето ти, между чорапите, където всеки би могъл да го намери.
— Че кой ще го стори? Никой не се рови в чорапите ми. Освен теб.
— Е, на мен ми се стори ужасно да го оставяш така и знам, че каза как ще се отървеш от него, след като спечелиш баса. Но, междувременно, то си стоеше там.
— Разбира се. Още не бях набавил третото нещо.
— Е, помислих си, че е много лошо така, затова извадих шишето от чекмеджето, изсипах отровата и я замених с най-обикновена сода бикарбонат. Изглеждаше почти същото.
Найджъл спря да се ровичка в търсене на записките си.
— Боже милостиви! — възкликна той. — Наистина ли го направи? Искаш да кажеш, че когато се кълнях на Лен и на стария Колин, че прахът е морфинов сулфат или тартрат, или не знам какво си, то през цялото време е било сода бикарбонат?
— Да, разбираш ли.
Найджъл я прекъсна. Беше начумерен.
— Знаеш ли, не съм сигурен дали това не анулира баса. Разбира се, аз не съм знаел.
— Но, Найджъл, беше наистина опасно да го държиш там.
— За Бога, Пат, винаги ли трябва да вдигаш пара? Какво направи с истинското съдържание?
— Сложих го в шишето от сода и го скрих на дъното на моето чекмедже с носни кърпички.
Найджъл я погледна леко изненадан.
— Наистина, Пат, нямам думи за логическата ти мисъл! Каква беше целта на всичко това?
— Струваше ми се по-сигурно там.
— Мило момиче, морфинът трябваше да е под ключ, а щом не е, няма голямо значение дали е сред моите чорапи или сред твоите носни кърпички.