— Има значение. Най-малкото аз имам самостоятелна стая, а ти споделяш твоята с друг.
— Е, нали не мислиш, че бедният стар Лен ще ми задигне морфина?
— Въобще нямаше да ти го казвам, но сега трябва. Защото, разбираш ли, той изчезна.
— Искаш да кажеш, че го е прибрала полицията ли?
— Не. Изчезна преди това.
— Искаш да ми кажеш… — Найджъл я погледна смаяно. — Да го кажем направо. Някъде се търкаля бутилка с надпис „Сода бикарбонат“, съдържаща морфинов сулфат и по всяко време някой може да изпие една препълнена лъжица, ако го свие коремът? Всемогъщи Боже! Ти си го направила! Защо, по дяволите, не го изхвърли някъде, щом си била толкова загрижена?
— Защото мислех, че е ценно и че трябва да се върне в болницата, вместо да се изхвърля. Веднага щом спечелеше баса, щях да го дам на Силия и да я помоля да го върне.
— Сигурна ли си, че не си ѝ го дала?
— Разбира се, че не съм ѝ го давала. Искаш да кажеш, че съм ѝ го дала, тя го е взела, самоубила се е и аз съм виновна за това?
— Успокой се. Кога изчезна?
— Не знам точно. Търсих го в деня, преди да умре Силия. Не можах да го намеря, но реших, че просто съм го сложила някъде другаде.
— Изчезна в деня, преди тя да умре, така ли?
— Сигурно — каза Патриша с побледняло лице — съм била много глупава.
— Меко казано — рече Найджъл. — Докъде могат да стигнат мътният ум и будната съвест!
— Найджъл, мислиш ли, че трябва да кажа на полицията?
— О, по дяволите! — възкликна Найджъл. — Предполагам, че да. И всичко ще бъде по моя вина.
— О, не, скъпи Найджъл, аз съм виновна. Аз…
— Най-напред аз свих проклетото нещо — каза Найджъл. — В началото изглеждаше много забавен номер. Но сега… вече почти чувам обвинението от подсъдимата скамейка.
— Съжалявам. Когато го взех, наистина исках…
— Желаела си ми доброто. Знам! Виж какво, Пат, просто не мога да повярвам, че това е изчезнало. Забравила си къде си го сложила. Сама знаеш, че понякога слагаш нещата къде ли не.
— Да, но…
Тя се поколеба и сянка на съмнение премина по намръщеното ѝ лице. Найджъл скочи пъргаво.
— Хайде да отидем до стаята ти и да претърсим внимателно.
— Найджъл, това е бельото ми.
— Наистина, Пат, не можеш да проявяваш целомъдрие в този момент. Според теб идеалното скривалище за една бутилка е под пликчетата ти, не съм ли прав?
— Да, но съм сигурна, че…
— Не можем да сме сигурни в нищо, докато не сме погледнали навсякъде, което и смятам да направя.
Чу се небрежно почукване на вратата и влезе Сали Финч. Очите ѝ се разшириха от изненада. Пат, с купчина чорапи на Найджъл в ръце, седеше на леглото, а той се ровеше като възбуден териер сред разпръснати пликчета, сутиени, чорапи и други съставни части на дамското облекло.
— За Бога — каза Сали, — какво става тук?
— Търсим сода бикарбонат — отвърна кратко Найджъл.
— Сода бикарбонат ли? Защо?
— Боли ме… — каза Найджъл ухилено. — Боли ме стомахът… и само содата може да го успокои.
— Мисля, че имам някъде малко.
— Не става, Сали, трябва ми тази на Пат. Само тази марка може да укроти моето заболяване.
— Ти си луд — каза Сали. — Какво му има, Пат?
Патриша отчаяно поклати глава.
— Ти не си виждала содата ми, нали, Сали? — попита тя. — Съвсем малко на дъното на шишето.
— Не — Сали я погледна с интерес. След това се намръщи. — Я да видя. Някой тук… не, не мога да си спомня… имаш ли марка, Пат? Искам да пусна едно писмо, а съм ги свършила.
— Ей там, в чекмеджето.
Сали отвори плиткото чекмедже на бюрото, извади един лист с марки, откъсна една, залепи я на писмото, което държеше в ръка, върна листа обратно в чекмеджето и сложи два пенса и половина на масата.
— Благодаря. Да пусна ли и твоето писмо?
— Да. Не. Не, то може да почака.
Сали кимна и напусна стаята.
Пат пусна чорапите, които държеше и сплете нервно пръсти.
— Найджъл?
— Да? — Найджъл бе насочил вниманието си към гардероба и преглеждаше джобовете на едно палто.
— Има още нещо, което трябва да ти призная.
— Боже милостиви, Пат, какво още си направила?
— Страхувам се, че ще се ядосаш.
— Вече не мога да се ядосвам. Просто съм уплашен. Ако Силия е отровена с морфина, който аз отмъкнах, сигурно ще отида в затвора за дълги години, ако не ме обесят.
— Няма нищо общо с това. Отнася се до баща ти.
— Какво? — Найджъл се обърна с изражение на неописуема изненада.
— Знаеш, че е много болен, нали?
— Не ме интересува колко е болен.
— Така казаха по радиото снощи. „Сър Артър Станли, известният химик, се намира в критично състояние.“