— По-добре веднага да се върнем на Хикъри Роуд.
Докато инспекторът говореше, телефонът на масата иззвъня и полицаят, който записваше разказа на Найджъл, протегна ръка и вдигна слушалката.
— Мис Лейн се обажда — каза той, докато слушаше. — Иска да говори с мистър Чапмън.
Найджъл се наведе през масата и пое слушалката от него.
— Пат? Найджъл е.
Гласът на момичето долетя запъхтян, нетърпелив, думите се прескачаха една друга.
— Найджъл! Мисля, че го намерих! Искам да кажа, мисля, че сега знам кой може да го е взел… нали разбираш… да го е взел от чекмеджето с носните ми кърпички. Виждаш ли, има само един човек, който…
Гласът млъкна.
— Пат. Ало? Там ли си? Кой беше?
— Сега не мога да ти кажа. По-късно. Ще си дойдеш ли?
Слушалката беше достатъчно близо, така че инспекторът и полицаят чуха ясно целия разговор и Шарп утвърдително кимна в отговор на питащия поглед на Найджъл.
— Кажете ѝ „веднага“ — рече той.
— Идваме веднага — каза Найджъл. — Тръгваме в момента.
— О, добре! Ще си бъда в стаята.
— До скоро, Пат.
По време на краткото пътуване до Хикъри Роуд не бе проронена нито дума. Шарп се питаше дали това най-сетне не е някакъв пробив. Щеше ли Патриша Лейн да предложи някакво определено доказателство или просто една своя догадка? Ясно бе, че си е спомнила нещо, което ѝ се струва важно. Предположи, че се е обадила от салона, където е трябвало да внимава какво говори. По това време на вечерта наоколо минаваха твърде много хора.
Найджъл отвори входната врата на Хикъри Роуд 26 със своя ключ и те влязоха вътре. През отворената врата на всекидневната Шарп видя рошавата червенокоса глава на Ленърд Бейтсън, наведена над някакви книги.
Найджъл тръгна нагоре по стълбите и по коридора към стаята на Пат. Той почука кратко на вратата и влезе.
— Здравей, Пат. Ето ни.
Гласът му секна, отмирайки в дълга, задушаваща въздишка. Той спря неподвижно. Над рамото му Шарп също видя гледката. Патриша Лейн лежеше просната на пода.
Инспекторът леко бутна Найджъл навътре. Той самият продължи напред и коленичи до отпуснатото тяло на момичето. Вдигна главата ѝ, потърси пулса, след което внимателно постави главата в предишното положение. Изправи се на крака с мрачно и неподвижно лице.
— Не? — рече Найджъл с неестествено висок глас. — Не. Не. Не!
— Да, мистър Чапмън. Тя е мъртва.
— Не, не. Не и Пат! Скъпата ми, глупавичка Пат. Как…
— С това.
Беше просто, набързо измислено оръжие. Мраморно преспапие, увито във вълнен чорап.
— Ударена е в задната част на главата. Много ефикасно оръжие. Ако това ще бъде някакво успокоение за вас, мистър Чапмън, мисля, че дори не е разбрала какво ѝ се е случило.
Найджъл седна разтреперан на леглото. Той каза:
— Това е един от моите чорапи. Тя щеше да го кърпи. О, Боже, тя щеше да го кърпи…
Изведнъж той се разплака. Плачеше като дете — в захлас и без да осъзнава нищо. Шарп продължаваше с възстановяването на сцената.
— Бил е някой, когото тя е познавала много добре. Някой, който е взел чорапа и просто е пуснал преспапието в него. Познато ли ви е това преспапие, мистър Чапмън?
Той дръпна чорапа назад, за да го открие.
Найджъл погледна, все още плачейки.
— Пат винаги го държеше на бюрото си. Лъв от Люцерн.
Той зарови лице в ръцете си.
— Пат. О, Пат! Какво ще правя без теб!
Изведнъж се изправи, отмятайки буйната си светла коса.
— Ще убия този, който го е направил! Ще го убия. Мръсна свиня!
— Спокойно, мистър Чапмън. Да, да, зная как се чувствате. Брутално дело.
— Пат не би наранила никого.
С успокоителни думи инспектор Шарп го изведе от стаята. След това той самият се върна в спалнята. Наведе се над мъртвото момиче и много внимателно измъкна нещо между пръстите ѝ.
Джеронимо въртеше изплашените си тъмни очи от едно лице към друго, а по челото му се стичаха струйки пот.
— Нищо не видял. Нищо не чул, казва ви. Не знае нищо въобще. Аз с Мария в кухня. Аз слага супата, аз стърже сиренето…
Шарп прекъсна изброяването.
— Никой не те обвинява. Просто искаме да изясним някои неща във времето. Кой е влизал и излизал от къщата през последния час?
— Аз не знае. Откъде да знае?
— От прозореца на кухнята много ясно се вижда кой влиза и излиза, нали?
— Може би да.
— Тогава просто ни кажи.
— Те влизат и излизат непрекъснато през това време на ден.
— Кой беше в къщата от шест до шест и тридесет и пет, когато ние пристигнахме?
— Всички, освен мистър Найджъл и мисис Хабърд, и мис Хобхауз.
— Те кога излязоха?
— Мисис Хабърд, тя излиза преди чай, тя още не се върнала.