— Не е ли била във всекидневната през цялото време?
— Не, качила се е горе за малко, за да вземе някаква книга, която забравила. Както обикновено, никой не може да каже кога.
— Може да е всеки от тях — каза мисис Хабърд безпомощно.
— Според техните показания — да… но ние имаме още една малка улика.
Той извади от джоба си малък хартиен пакет.
— Какво е това? — попита мисис Хабърд.
Шарп се усмихна.
— Няколко косъма… взех ги от пръстите на Патриша Лейн.
— Искате да кажете…
На вратата се почука.
— Влез — каза инспекторът.
Вратата се отвори, за да пропусне мистър Акибомбо. Цялото му черно лице бе разтеглено в широка усмивка.
— Моля — рече той.
Инспектор Шарп нетърпеливо каза:
— Да, мистър… ъъ… хм, какво има?
— Мисля, моля, че има твърдение да направи. От първостепенна важност за осветляване на тъжно и трагично събитие.
Глава осемнадесета
— А сега, мистър Акибомбо — рече инспектор Шарп примирено, — да чуем, ако обичате, за какво става дума.
На мистър Акибомбо бе осигурен стол. Той седна с лице към другите, които го гледаха с повишен интерес.
— Благодаря ви. Аз почва сега?
— Да, ако обичате.
— Ами, вижте, вие разбира, понякога аз има смущаващи усещания в мой стомах.
— О!
— Мой стомах не добре. Така мис Сали нарича. Но аз наистина не болен. Аз не повръща.
Инспектор Шарп се сдържаше с усилие, докато се уточняваха всички тези медицински подробности.
— Да, да — каза той. — Много съжаляваме за това. Само че вие искате да ни кажете…
— Това, защото аз непривикнал към храна. Аз чувства много пълен тук — мистър Акибомбо показа точно къде. — Аз мисля месо не достатъчно, а твърде много, както вие нарича въглехидрати.
— Въглехидрати — поправи го механично инспекторът. — Но не виждам…
— Понякога аз взима хапче, ментова сода, а понякога прах за стомах. Няма значение какво… чува се силно пуф и много въздух… ето така. — Мистър Акибомбо се оригна много силно и реалистично. — След това — усмихна се ангелски той, — аз чувства много по-добре, много по-добре.
Лицето на инспектора започна да придобива морав оттенък. Мисис Хабърд каза повелително:
— Разбираме всичко това. Мини към следващата част.
— Да, разбира се. Е, както вече казал, това случило се мене начало на минала седмица… не помни точно ден. Много хубави макарони и аз яде много и после чувства много лошо. Аз опитва върши работа мой професор дал, но трудно мисли с тежест тука. (Акибомбо отново посочи мястото.) Било след вечеря във всекидневна и само Елизабет там и аз казва на нея „Ти имаш бикарбонат или прах за стомах, аз мои свършил.“ И тя казва „Не. Но — тя казва — видях в чекмедже на Пат, когато оставила там една кърпичка, дето взела назаем. Ще ти донеса — казва тя. — Пат няма да сърди“. И тя качва по стълби и идва с шише сода бикарбонат. Много малко останало, на дъно на шише, почти празно. Аз нея благодари и отива в баня и слага почти всичко, около една чаена лъжичка, във вода и разбърква и изпива.
— Една чаена лъжичка? Една чаена лъжичка! Боже мой!
Инспекторът го гледаше като хипнотизиран. Сержант Коб се наведе напред с удивено изражение. Мисис Хабърд мрачно произнесе:
— Распутин!
— Погълнали сте една чаена лъжичка морфин?
— Естествено, аз мисли, че това бикарбонат.
— Да, да, само че не мога да разбера как седите тук сега.
— И после, след това, аз бил болен, ама наистина болен. Не само тежест. Болка, лоша болка в мой стомах.
— Не мога да си обясня как не сте мъртъв!
— Распутин — повтори мисис Хабърд. — Давали му отрова непрекъснато, но тя не го убивала!
Мистър Акибомбо продължаваше.
— И после, на друг ден, кога аз по-добре, аз взима шише и малко прах дето останал и носи на химик, и казва моля, кажете на мен какво това, дето взел и чувства толкова лошо.
— Да?
— И той казва ела по-късно, и когато аз отива, той казва „Не се чуди! Това не бикарбонат. Това борена киселина. Киселина борена. Можеш слагаш нея в очи, но ако изпиеш една чаена лъжичка, тя прави тебе болен.“
— Борова киселина ли? — инспекторът го гледаше объркан. — Но как е попаднала боровата киселина в бутилката? Какво е станало с морфина? — той изпъшка. — Дяволски заплетена работа!