Сержант Коб поздрави с „Добро утро, мадам“ и показа документите си. Красивото създание се отдръпна развълнувано. Появи се друго също толкова красиво, но малко по-възрастно същество. То на свой ред стори път на величествената и блестяща херцогиня, чиито сиво-сини коси и гладки бузи пращаха възрастта и бръчките по дяволите. Проницателни стоманеносиви очи кръстосаха шпаги с непоколебимия поглед на сержант Коб.
— Доста необичайно — каза херцогинята остро. — Оттук, моля.
Тя ги поведе през една квадратна зала с маса по средата, върху която небрежно бяха натрупани списания и журнали. Навсякъде по стените имаше покрити със завеси входове, където можеха да се зърнат полулегнали жени, лениво отпуснати под обслужващите ги ръце на жрици в розови роби.
Херцогинята въведе полицаите в малък апартамент, приличен на кабинет, с голямо бюро с извит плъзгащ се капак, столове с прави облегалки и неомекотена строга северна светлина.
— Аз съм мисис Лукас, собственичка на това заведение — рече тя. — Партньорката ми, мис Хобхауз, днес не е тук.
— Да, мадам — каза сержант Коб, за когото това не беше нещо ново.
— Тази ваша заповед за обиск ми се струва твърде своеволна — каза мисис Лукас. — Това е частният кабинет на мис Хобхауз. Искрено се надявам, че няма да е необходимо да… ъъъ… тревожите клиентките ни по какъвто и да било начин.
— Мисля, че няма нужда да се безпокоите толкова — рече Коб. — Това, което търсим, надали ще е в общите помещения.
Той любезно изчака тя да се отдръпне с неохота. Тогава той огледа кабинета на Валъри Хобхауз. Тесният прозорец гледаше към задните помещения на други подобни фирми в Мейфеър. Стените бяха боядисани в бледосиво, а на пода имаше два хубави персийски килима. Очите му се насочиха от малкия стенен сейф към голямото бюро.
— Няма да е в сейфа — каза Коб. — Прекалено очевидно е.
Четвърт час по-късно сейфът и чекмеджетата на бюрото бяха предали тайните си.
— Работата май ще излезе дебела — каза МакКрей, който по природа беше мрачен и критикарски настроен.
— Това е само началото — каза Коб.
След като изпразни чекмеджетата от съдържанието им и го подреди на спретнати купчинки, той започна да изважда самите чекмеджета и да ги обръща наопаки. Той нададе възглас на радост.
— Ето го, мой човек — рече.
Половин дузина малки сини книжки със златни букви бяха прикрепени със скоч към долната страна на най-долното чекмедже.
— Паспорти — каза сержант Коб. — Издадени от държавния секретар по външните работи на Нейно Величество, Господ да благослови лековерната му душа.
МакКрей се наведе с интерес, докато Коб отваряше паспортите и сравняваше снимките.
— Трудно ще повярваш, че това е една и съща жена, нали? — каза МакКрей.
Паспортите бяха на мисис да Силва, мис Айрийн Френч, мисис Олга Кон, мис Нина Льо Мезюрие, мисис Гладис Томас и мис Мойра О’Нийл. Те представяха тъмнокоса млада жена, чиято възраст варираше между двадесет и пет и четиридесет.
— Прическата е различна всеки път — каза Коб. — Помпадур, къдрици, права, момчешка и така нататък. Направила е нещо на носа си за Олга Кон, подплънки в бузите за мисис Томас. Ето още два чужди паспорта… мадам Махмуди, алжирка. Шийла Донован, република Ейре. Сигурно има банкови сметки на всички тези различни имена.
— Не е ли малко сложно?
— Трябва да е сложно, мой човек, финансовата полиция непрекъснато души наоколо и задава неудобни въпроси. Не е толкова трудно да направиш пари от контрабанда на стоки… ама е дяволски мъчно да отчетеш парите, след като вече ги имаш! Обзалагам се, че този малък игрален клуб в Мейфеър е бил основан от тази дама именно с такава цел. Печеленето на пари от хазарт е комай единственото нещо, което финансовият инспектор не може да провери с точност. Голяма част от плячката вероятно се укрива в банки в Алжир, Франция и Ейре. Цялата работа е премислена внимателно и поставена на бизнес основа. Ала един ден тя трябва да е оставила един от тези фалшиви паспорти да се търкаля на Хикъри Роуд и този малък дявол Силия го е видяла.
Глава двадесета
— Идеята на мис Хобхауз не е била лоша — каза инспектор Шарп. Гласът му беше снизходителен, почти бащински.
Той разбъркваше паспортите в ръцете си като човек, който раздава карти.
— Сложно дело са финансите — каза той. — Доста време ни отне да тичаме от банка на банка. Добре си е покрила следите — имам предвид финансовите си следи. За две години, според мен, тя щеше да се измъкне, да замине в чужбина и да си живее щастливо с незаконните си доходи. Не е било голяма работа — нерегистрирани диаманти, сапфири и така нататък влизат, крадена стока излиза, и малко наркотици като добавка. Доста добре е организирано. Пътувала е в чужбина под чуждо и със собственото си име, но никога прекалено често и същинската контрабанда се е извършвала несъзнателно от някой друг. Имала е агенти в чужбина, които са се грижели за подмяната на раниците в подходящ момент. Да, идеята не е била лоша. И трябва да благодарим на мосю Поаро, който ни наведе на нея. Умно е от нейна страна да предложи и психологическия трик с кражбите на бедната малка мис Остин. Веднага разбрахте това, нали, мосю Поаро?