— Но защо, мосю Поаро? Защо убийство? Силия Остин може би, но защо и Патриша Лейн?
— Това именно — каза Поаро — трябва да разберем.
Глава двадесет и първа
— Отдавна не съм ви виждал — каза старият мистър Ендикът на Еркюл Поаро. Той се взря внимателно в него: — Много мило, че се отбихте.
— Не идвам само така — рече Еркюл Поаро. — Дошъл съм за нещо.
— Е, както знаете, аз съм ви много задължен. Разкрихте онази мръсна история с Абърнети.
— Изненадан съм, че ви намирам тук. Мислех, че сте се оттеглили.
Старият адвокат се усмихна мрачно. Фирмата му беше основана отдавна и много уважавана.
— Дойдох днес специално, за да видя един много стар клиент. Все още се грижа за делата на един-двама стари приятели.
— Сър Артър Станли е стар приятел и клиент, нали?
— Да. Занимавам се с правните му дела от най-ранните му години. Блестящ човек, мосю Поаро, изключителен ум.
— Смъртта му беше обявена вчера, в новините в шест часа, струва ми се.
— Да, погребението е в петък. Боледува известно време. Злокачествен тумор, доколкото разбрах.
— Лейди Станли умря преди години, така ли?
— Преди около две години и половина.
Внимателните очи под гъстите вежди погледнаха остро Поаро.
— Как умря тя?
Адвокатът отговори с готовност.
— Свръхдоза приспивателно. Мединал, доколкото си спомням.
— Имаше ли следствие?
— Да. Заключението беше, че го е взела по случайност.
— Така ли беше наистина?
Мистър Ендикът помълча за миг.
— Не искам да ви засегна — рече той. — Не се съмнявам, че имате сериозна причина да ме питате. Доколкото разбирам, мединалът е много опасно лекарство, тъй като границата между ефективната и смъртоносната доза не е голяма. Ако на пациента се доспи и забрави, че веднъж е взел една доза и вземе още една — е, резултатът може да се окаже фатален.
Поаро кимна.
— Това ли е направила тя?
— Вероятно. Нямаше предположения за самоубийство, нито за самоубийствени наклонности.
— А предположения за… нещо друго?
Още веднъж го погледнаха внимателно.
— Съпругът ѝ даде показания.
— И какво каза той?
— Обясни, че понякога се обърквала, след като изпиела нощната си доза и искала още една.
— Лъжеше ли той?
— Но, моля ви, мосю Поаро, що за въпрос? Нима допускате дори за миг, че мога да знам?
Поаро се усмихна. Опитът да бъде сплашен не го заблуди.
— Предполагам, приятелю, че знаете много добре. Засега обаче няма да ви притеснявам с въпроси за това, което знаете. Вместо това ще ви попитам за мнение. Мнението на един човек за друг. Беше ли Артър Станли човек, който да се саморазправи с жена си, ако иска да се ожени за друга?
Мистър Ендикът подскочи като ужилен.
— Абсурд — каза гневно той. — Пълен абсурд. Освен това нямаше друга жена. Станли беше предан на съпругата си.
— Да — каза Поаро. — Така и предполагах. А сега… стигам до целта на моето посещение. Вие сте адвокатът, който отвори завещанието на сър Артър Станли. Вие сте, може би, и неговият изпълнител.
— Точно така.
— Артър Станли има син. Синът се е скарал с баща си около смъртта на майката. Скарали са се и той е напуснал дома. Отишъл дори дотам, че да смени името си.
— Не знаех това. Как се нарича сега?
— Ще стигнем и до това. Преди това искам да направя едно предположение. Ако съм прав, може би ще приемете факта. Мисля, че Артър Станли ви е оставил запечатано писмо, писмо, което да бъде отворено при изключителни обстоятелства или след смъртта му.
— Наистина, Поаро! В Средните векове със сигурност щяха да ви изгорят на клада. Откъде знаете всички тези неща!
— Значи съм отгатнал правилно? Предполагам, че в писмото се предвижда и друга възможност — съдържанието му да се унищожи или да предприемете съответно други действия.
Поаро направи пауза.
— Bon dieu! — изведнъж извика Поаро. — Да не би вече да сте го унищожили?