— Вие си докарвате доста солиден доход от това място, мисис Николетис. За студенти наемите са твърде високи.
— Но не е ли винаги пълно? Има ли свободно място, за което да няма двама-трима кандидати? Не ми ли изпращат студенти от Британския съвет, от Лондонския университет, от посолствата, от Френския лицей? Нима за всяко свободно място не се подават по три молби за настаняване?
— Това в огромна степен се дължи на факта, че храната тук е вкусна и в достатъчно количество. Младите хора трябва да бъдат хранени добре.
— Ами! Тези суми са скандални. Всичко е заради онази италианска готвачка и съпруга ѝ. Те ви мамят с храната.
— О, не, съвсем не, мисис Николетис. Мога да ви уверя, че никой чужденец не може да ме преметне.
— Значи тогава самата вие ме ограбвате. Мисис Хабърд остана невъзмутима.
— Няма да позволя да ми говорите подобни неща — каза тя с тона, който една старомодна бавачка би използвала за някой извънредно непослушен свой повереник. — Не е красиво и някой ден може да ви вкара в беля.
— Ах! — Мисис Николетис драматично подхвърли във въздуха купчината сметки, вследствие на което те се разпиляха по земята на всички страни. Мисис Хабърд се наведе и ги събра със свити устни.
— Вие ме вбесявате! — изкрещя работодателката ѝ.
— Може и да е така — каза мисис Хабърд. — Но, нали разбирате, за вас е вредно да се вълнувате толкова. Вредно е за кръвното налягане.
— Признавате ли, че тези суми са по-големи от сумите от миналата седмица?
— Разбира се, че са по-големи. В магазините на Лампсън имаше чудесни продукти на намалени цени. Взех повечко от тях. Следващата седмица сумите ще бъдат по-ниски от нормалните.
Мисис Николетис изглеждаше навъсена.
— Всичко обяснявате толкова правдоподобно.
— Ето — мисис Хабърд постави сметките в добре оформена купчинка върху шкафчето. — Нещо друго?
— Онази американка, Сали Финч, спомена нещо за напускане. Не искам да напуска. Тя е стипендиант на Фулбрайт. Ще доведе тук и други стипендианти на Фулбрайт. Тя не трябва да напуска.
— Какви причини има да напусне?
— Не си спомням. Не ми каза истината, сигурна съм в това, защото винаги усещам кога ме лъжат.
Мисис Хабърд кимна замислено. Бе склонна да повярва на мисис Николетис.
— Сали нищо не ми е казвала — промълви тя.
— Но нали ще поговорите с нея?
— Да, разбира се.
— И ако е заради тези цветнокожи студентки, заради тези индийки или негърки — те могат да си вървят до една, нали разбирате? Расовото разделение означава много за американците, а за мен американците са по-важни. Що се отнася до тези, цветните, те могат да си вървят!
Тя направи драматичен жест.
— Не и докато аз съм на работа — студено каза мисис Хабърд. — Освен това вие грешите. Сред студентите тук няма чувства от подобен род, а и Сали със сигурност не е такава. Тя се храни доста често с мистър Акибомбо, а никой не е по-черен от него.
— Тогава са комунистите — знаете отношението на американците към комунистите. Този Найджъл Чапмън, той е комунист.
— Съмнявам се.
— Да, да. Вие сигурно сте чули какви ги приказваше миналата вечер.
— Найджъл би казал всичко, за да дразни хората. Много е неприятен в това отношение.
— Вие ги познавате всичките така добре. Скъпа мисис Хабърд, вие сте чудесна! Отново и отново си повтарям — какво щях да правя без мисис Хабърд. Напълно разчитам на вас. Вие сте чудесна, чудесна жена.
— Фурнаджийска лопата — измърмори мисис Хабърд под носа си.
— Какво, какво?
— Не се притеснявайте. Ще направя, каквото мога.
Тя излезе от стаята, прекъсвайки леещия се поток от благодарности.
Като си мърмореше: „Само си губя времето с тази влудяваща жена“, тя се забърза по коридора към собствената си стая. Ала все още не ѝ бе писано да намери спокойствие. С влизането ѝ една висока фигура се изправи на крака и произнесе:
— Бих искала да поговоря с вас за няколко минути, моля.
— Разбира се, Елизабет.
Мисис Хабърд се изненада. Елизабет Джонстън бе ямайка и следваше право. Бе трудолюбива, амбициозна и доста необщителна. Изглеждаше винаги напълно уравновесена и компетентна и мисис Хабърд винаги я бе смятала за една от най-добрите студентки в общежитието. Макар видът ѝ да не издаваше безпокойство, мисис Хабърд усети лек трепет в гласа ѝ.
— Случило ли се е нещо?
— Да. Бихте ли дошли с мен в стаята ми, моля?
— Само за секунда — Мисис Хабърд захвърли палтото и ръкавиците си и последва момичето вън от стаята, за да изкачи стълбите за пореден път. Стаята ѝ бе на последния етаж. Тя отвори вратата и се отправи към масата до прозореца.
— Това са записките по моята работа. Те представляват няколко месеца усърден труд. Виждате ли какво се е случило с тях?