Дъхът на мисис Хабърд спря за миг.
Върху масата бе разлято мастило. Бе разсипано върху листовете и попило в тях. Мисис Хабърд го докосна с върха на пръста си. Бе все още влажно. Още преди да започне, тя знаеше, че въпросът ѝ ще прозвучи глупаво:
— Да не би да си го разсипала ти?
— Не. Случило се е, докато бях навън.
— Мислиш ли, че мисис Бигс.
Мисис Бигс бе чистачката, която се грижеше за спалните на най-горния етаж.
— Не е мисис Бигс. Това дори не е моето собствено мастило. То си е тук, на полицата до леглото ми. Не е докоснато. Направил го е някой, който е донесъл тук мастило, и го е направил умишлено.
Мисис Хабърд бе шокирана.
— Колко подло… и жестоко нещо.
— Да, много лоша постъпка.
Момичето говореше тихо, но мисис Хабърд безпогрешно долови нейните наранени чувства.
— О, Елизабет, просто нямам думи. Направо съм изумена, но ще направя всичко, което е по силите ми, за да открия този злосторник. Ти самата нямаш ли някакви предположения за това?
Момичето отговори веднага:
— Мастилото е зелено, нали видяхте?
— Да, забелязах това.
— Зелено мастило не се използва толкова често. Познавам само един човек тук, който го употребява — Найджъл Чапмън.
— Найджъл ли? Мислиш ли, че Найджъл би сторил подобно нещо?
— Не, не бих искала да си го мисля. Но той пише писмата и записките си със зелено мастило.
— Ще трябва да поразпитам. Много съжалявам, Елизабет, че такова нещо трябваше да се случи в този дом и мога само да ти кажа, че ще направя всичко възможно да го разнищя до конец.
— Благодаря ви, мисис Хабърд. Ставали са и… други работи, нали?
— Да… да.
Мисис Хабърд излезе от стаята и се отправи към стълбището, но внезапно се спря и вместо да продължи пътя си, тръгна към една стая в дъното на коридора. Почука и гласът на Сали Финч я покани да влезе.
Стаята бе приятна, а и самата Сали Финч, жизнерадостно червенокосо момиче, бе приятен човек.
Тя пишеше нещо в някакъв бележник. Вдигна поглед нагоре; бузите ѝ бяха издути. Протегна кутия бонбони и произнесе нечленоразделно:
— Изпратиха ми ги от къщи. Вземете си един бонбон.
— Благодаря, Сали, не точно сега. Прекалено съм развълнувана. — Тя направи пауза. — Знаеш ли какво се е случило на Елизабет Джонстън?
— Какво е станало с Черната Бес?
Прякорът бе приятелски и самото момиче го приемаше като такъв. Мисис Хабърд описа случилото се. Сали прояви искрено съчувствие и гняв.
— Според мен това е долна постъпка. Не бих повярвала, че някой ще направи такова нещо на нашата Бес. Всички я обичат. Тя е тиха, не се натрапва на никого и макар да не е много общителна, сигурна съм, че никой не я мрази.
— И аз така мисля.
— Да, това е пак някоя от онези работи, нали? Затова…
— Затова какво? — попита мисис Хабърд, след като момичето внезапно млъкна. Сали бавно изрече:
— Затова се махам оттук. Каза ли ви мисис Ник?
— Да. Това много я е разтревожило. Изглежда смята, че не си ѝ казала истинската причина.
— Ами не ѝ я казах. Няма смисъл да я разстройвам. Нали я знаете каква е. Но истинската причина е, че просто не ми харесва това, което става тук. Странно как ми изчезна обувката, после шалът на Валъри бе съдран на парченца, после раницата на Лен. Не, че бяха откраднати толкова много неща, все пак това винаги може да се случи — не е хубаво, разбира се, но е горе-долу нормално, а това другото не е. — Тя спря за миг и се усмихна, после внезапно се изсмя. — Акимбо е уплашен — каза тя. — Той винаги показва, че е над тези неща и е много учтив, но човек просто усеща как вроденият му западноафрикански страх от магия се надига у него.
— Пфу? — възкликна ядосано мисис Хабърд. — Не мога да понасям суеверни глупости. Просто някакво нормално човешко същество създава неприятности. Това е цялата работа.
Устата на Сали се изви в широка котешка усмивка.
— Ударението — каза тя — е точно върху думата „нормално“. На мен обаче ми се струва, че в този дом има някой, който не е нормален.
Мисис Хабърд продължи надолу по стълбите. Тя се отби във всекидневната на студентите на приземния етаж. В стаята имаше четирима души. Валъри Хобхауз се бе простряла на едно канапе и тънките ѝ елегантни крака стърчаха над страничната му облегалка. Найджъл Чапмън седеше на една маса с разтворена пред себе си дебела книга, Патриша Лейн се бе подпряла на камината, а едно момиче в шлифер, което току-що бе дошло, тъкмо сваляше вълнената си шапчица, когато мисис Хабърд влезе. Бе набито русокосо момиче с големи кафяви очи и леко разтворена уста, която неизменно ѝ придаваше изплашено изражение. Валъри извади цигарата от устата си и изрече с ленив, провлечен глас: