Щом се настаним на бара, нашите чаши с капучино — много горещи и поръсени с горчив шоколад — изникват пред нас, а подносът с кроасани се плъзва наблизо, за да го стигаме. Никога няма да има заместител на топлите, хрупкави фунийки, препълнени с кайсиев конфитюр на „Пастичерия Маджон“, с които три години в „Лидо“ всекидневно намаслявах ръцете и брадичката си. Но и тези ще свършат работа. И чувствам, че аз също сгреших за приключенията. За усърдието и гъвкавостта. Всичките страни на моята личност пристигнаха от Венеция в Тоскана, непокътнати. Още изпитвам удоволствие от нещата. От целувка. От полъх на вятъра. Упованието все още действа тук.
И точно както стана във Венеция, вълнуващото усещане за мястото, на което съм, ме спасява от носталгията.
Тук, точно тук, по това шосе, край което бера стръкчета див копър, са минавали римските легиони. Това е античният път Виа Касия, а сега Шосе номер 2. И точно тук, съвсем близо до него, в полето, където сме правили любов и сме пили вино по залез, римляните са стъквали огън сред етруските камъни, варили са своята овесена каша и са потъвали в безрадостен сън. Изглежда, постоянно нещо ни смайва. Шофираме до Урбино и възкликваме: „Това е къщата, в която е родена майката на Рафаело“. В Читта делла Пиеве казваме: „Това е църквата, в която е работил Пиетро Перуджино“. Бродим из Сполето и припяваме: „Това е портата, при която Ханибал е бил спрян от племената на сполетите“. В гората, точно зад нашата собствена градина, казваме: „Тази дружинка неделни ловци на пусия ще отстреля два глигана тази сутрин със същите церемонии и ритуали като средновековните ловци“.
В почти всяко село, общност или фракция в покрайнините има по една развалина, за да възвърне тяхната непретенциозност — фрагмент от стена, картина, параклис, внушителна църква, кула, замък, самотна неувяхваща чадъровидна ела, бранеща обработваем хълм, поне половинметрова фреска, още забележима сред хилядолетията трансформации, които я заобикалят. Пазена, почитана, сега тя е орнамент, който украсява аптека или кухнята на някой шоколатиер. Надписи, отпечатъци, следи, които също като нас копнеят да бъдат докоснати и никога да не потънат в забрава.
Научаваме по малко всеки ден. Спираме покрай всяка крайпътна преса за зехтин и опитваме от продукцията, докато намерим такъв, който да харесваме достатъчно, че да напълним нашата двайсетлитрова джара — керамична делва с канелка. При употреба един литър на седмица резервите ще ни стигнат до декември, когато ще се пресова новият зехтин. Дотътряме зехтинената ваза вътре през вратата на конюшнята и я наместваме в тъмен, хладен ъгъл.
Това е земята на географския район Кианти. Въпреки че виното тук се създава от същите сортове грозде и в голяма степен по същата технология, както е в самото Кианти, тези лозя се намират извън обозначените винарски региони на Кианти и трябва да носят различна класификация. Потегляме през хълмовете — запасите ни от току-що почистени, блестящи петлитрови бутилки подрънкват в багажника — и почукваме на вратата на всеки стопанин на лозе, на която има покана „дегустация на наливно вино“. Следобедите ни минават в разклащане на чаши и отпиване и накрая се спираме на едно вино от Палацоне — то да бъде нашето официално домашно червено вино.
От Серджо и няколко други стопани на градини купуваме всеки ден зеленчуци, подправки, плодове. Запасите ни от яйца са осигурени. Купуваме брашно за хляб в десеткилограмови хартиени пакети, а брашното от елда и пълнозърнестото — в двукилограмови пакети, от мелничаря в града. Още не сме взели решение кой ще стане нашият доверен месар, макар че високият млад мъж от Пиаце, който носи сатър, провесен на колана му „Долче и Габана“, изглежда, ще ни спечели. В Керче ал Пино има кооператив, където ни очакват и други необходими неща. А за помощ извън трапезата местната лавандерия е много повече от пералня. Предложенията й включват химическо чистене и шивашки услуги; под същия кипящ от работа покрив се помещават магазин за платове и плетачна фабрика. Собственичката продава и своите прочути ободрителни и тонизиращи напитки, местен незаконен алкохол, варен в казан за дестилиране, който често бълбука покрай парната преса. Съпругът й е обущарят на селото, синът й — автомобилен механик, жената на сина й е фризьорка и всичките им предприятия са спретнато групирани в скромната квадратура на техния двор. Следователно, постигнали сме основна поддръжка. Това е хубаво. Така исках да бъде.