Щом стигаме долу, до изворите, чертаем дъги с фенерчетата и търсим подходящо място за сядане, изхлузваме ботушите си и натапяме крака в топлата, процеждаща се вода. Но след като краката ни се затоплят, телата ни остават по-хладни и Флори се пресяга за одеялото. Като се увиваме около раменете с него, сядаме и разговаряме за книгите на живота ни. Въпреки че обича „Хъкълбери Фин“, Флори казва, че любимите й „чужди“ книги са „Мадам Бовари“, „Дейвид Копърфийлд“ и „Ана Каренина“. Особено „Ана Каренина“.
— Ах, как исках да познавам мъж като Вронски. Някой опасен като него. Опасен с това, че никога не би могло да има никой друг, освен него. Знаеш ли какво имам предвид?
— Мисля, че да — отвръщам, но всъщност знам прекрасно. Още увити в одеялото, с изхабени фенерчета, ние лягаме назад и сплескваме бурените и стръковете мащерка, като си правим малки гнезда с лица, обърнати към луната. Тласкани от ветровете, облаците бързо плуват край нея, толкова бързо, че сякаш и ние плуваме, по гръб, сред небето. Свободни.
Флори се надига и сяда, изважда краката си от вира, после поляга до изворите, потапяйки ръце във водата, още загледана в луната. От някакво много далечно място се втурва спомен.
— Някога познавах една жена, която приличаше на теб — споменавам й аз.
— Да не искаш да кажеш, че приличам на американка? — пита свенливо Флори, като се извръща леко, за да ме погледне.
— Не точно. Видях тази жена само веднъж. Била съм на осем-девет години, мисля, гостувахме на приятели или далечни роднини на баба ми, които живееха по крайбрежието на Лигурия, до Генуа. Май не бях особено щастлива, че съм там. Както и да е, един ден отидох да се шляя по плажа близо до къщата им и видях една жена, която печеше картофи върху огън от плавеи. Носеше няколко пласта дълги поли и цялата беше увита в шалове и кърпи. Усмихна ми се и аз седнах на пясъка до нея да я гледам. Като извади малка сребърна бутилка от джоба си, тя се пресегна, обърна дланта ми нагоре и изля няколко капки от нещо гъсто и тъмнозелено в нея, вдигайки я към устните ми. Сръчно изсипа малко и върху набръчканата възглавничка на своята ръка и го изсмука, като затвори очи и се усмихваше. Аз направих същото. Отначало ми се стори ужасно, като лекарство за болен стомах, но щом го глътнах, усетих истинския вкус и също се усмихнах. Така се запознах със зехтина.
Флори остава приведена над водата и всъщност говоря пред затворените очи на профила й. Тя поглежда, обръща се към мен, изпъва крака напред, оправя си полите. С устни, присвити в гальовна усмивка, Флори остава неподвижна.
— Моля те, не спирай. Разказвай ми още.
— Ами, Картофената дама се свиваше долу на пясъка точно както направи ти преди малко, а дебелите й гумени ботуши се подаваха изпод полите й. Взираше се в огъня или ставаше и мяташе ту камък, ту голямо парче дърво към морето, а щом картофите станеха на златисти шупли, ги обръщаше и ги намазваше със зехтина. Хвърли шепа сол, извадена от някакво друго място с вълшебни запаси, и вдигна високи, подскачащи пламъци от огъня. Най-после набоде два-три картофа на една клонка и ми предложи да ги вкуся. Вече откровено бях почнала да треперя от глад и ги изядох, като си опарих устата. Опитах вкуса им и вкуса на момента с някакъв нов апетит. Исках аз да съм нея. Исках да съм тази жена на плажа. Исках полите й, шаловете, наметалата, сребърната бутилчица. Исках да направя така, че един картоф да има по-добър вкус от шоколадов пай. Повече от всеки друг, тя ме остави да видя себе си. Понякога си мисля, че Картофената дама сигурно е била сън или привидение в червена дреха, дошло, за да ми предаде великата тайна, че да живееш за мига и да си доволен от порцията си, ще ти осигури най-хубавия живот от всички. Но жената беше истинска, Флори. И като се замисля сега, вероятно и тя е имала своите проблеми. Но някак изглеждаше отделена от нещастието и успяваше да извлече красотата от онзи следобед така ловко, както вадеше шишенцето от джоба си. Това беше нейният дар за мен. Накара щастието да изглежда като избор.
— Мислиш ли, че е истина? Въпрос на избор ли е щастието?
— В повечето случай е така според мен. Поне много по-често, отколкото много от нас разбират или вярват, че е.
Камбаните в селото известяват полунощ като в приказката за Пепеляшка. Ние се суетим наоколо, събираме нещата си и нахлузваме ботушите. Като се смеем по целия път, изкачваме хлъзгавия склон и се издърпваме една друга по стръмното. Заварваме мъжете седнали на пода на терасата, с лице един към друг — херцогът преподава урок по астрономия на спящия Фернандо.