Цялото й произведение едва ли е по-тежко от около половин килограм и аз вече се подготвям да си поделим две риби и пет хляба, когато две от другите жени представят своите версии на полпетоне. Всяка нарязва своето руло на тънки като лист парчета, а после раздава чиниите. И все пак на масата сме трийсет души. Съвсем скоро обаче се появяват и други ястия.
Жената на пекаря предлага фараона — токачка, изпечена заедно с черни и зелени маслини. Има и ариста — свинско филе, пълнено с подправки и изпечено върху клончета див копър, а едно глинено гърне е пълно с шкембе — капакът на гърнето е все още херметически затворен. Шкембето е оставено да се пече с домати, лук и бяло вино на слаба фурна през целия ден. Има какви ли не видове яхнийки и задушени меса, всяко в умерена порция, доза, предназначена да нахрани двама души или може би трима с по-обуздан апетит. Въпреки това множеството е втренчило ненаситно погледи в храната, стене и протестира:
— Ма chi puo mangiare tutta questa roba? Che spettacolo. Ама кой може да изяде всичко това? Каква гледка само.
Всеки човек изяжда по една-две хапки от блюдото, което е най-близо до него, и си взима резенче или късче от храната, която се подава през масата. Докато те дъвчат и обират капчици сос с хляба си и отпиват вино с оживено жестикулиращи в разговора ръце, аз се чудя дали това не е някакъв тоскански прочит на приказката „Новите дрехи на царя“. Наистина ли са убедени, че тази колекция от ястия за вечеря е la grande bouffe3? Колко са внимателни, когато подават чиниите и подносите, как се питат един друг отново и отново кой иска още. Много хора тук изглеждат на възраст над петдесетте, някои с по двайсет-трийсет години отгоре. По-младите подражават на любезността на по-възрастните си близки и някак изглеждат по-възрастни за годините си. Тук разликите между поколенията не си личат толкова. Едно около седемнайсетгодишно момиче става от масата, за да постави чиния пред баба си, като я предупреждава да внимава с костите в заешката яхния и я пита дали си е пила хапчетата. Момче на не повече от десет години реже хляба и казва на по-малкия си брат да стои по-далеч и му обяснява, че никога не трябва да играе там, където човек си има работа с нож. Внушението от спокойните и дребни жестове на внимание отнася живата картина далеч назад във времето. През 1920 година? През 1820-а? Чудя се по какво тази вечер днес се отличава от някоя друга вечер през юни, когато най-старият тук е бил млад. Задавам въпроса на Флориана, която е недотам млада, но не е и чак стара. Известно време тя мълчи, преди да постави въпроса на обсъждане на масата. Всеки отговаря, но повече на себе си, отколкото на събралите се.
Барлоцо успява да надвика врявата:
— Днес никой няма да си легне, без да е вечерял. — Отмествайки едрото си, кокалесто тяло, за да седне странично на стола, той кръстосва крака и пали цигара. Смехът в отговор е накъсан и сякаш навява спомени.
Един наперен мъж с набръчкано лице, облечен с колосана риза, връща настроението:
— Която жена е сготвила агнешката яхния, тя ще е следващата ми булка. — Смехът пак бликва, а Флориана ме поглежда и кимва към мъжа със сбръчканото лице.
— На деветдесет и три години е и е погребал четири съпруги. Не остана жена, която да иска да си опита късмета с него. Последната беше само на шейсет и три, когато умря. Беше малко пълничка, но в чудесно здраве. Един ден Иларио, да ти кажа, отишъл да бере гъби, върнал се вкъщи и сготвил омлет на жена си за обяд. След един час умряла. Според някои от сърце, но всички знаем, че е от гъбите.
— Иларио и той ли е ял от омлета? — интересувам се аз.
— Единственият жив, който знае отговора, е Иларио, а той и дума не обелва.
Седя и чупя хляба си на хапки, които топя във виното. Поглеждам към Фернандо, който е седнал срещу мен в долната половина на масата — усмихва се, явно зарадван от вниманието на мъжете и жените около него. Сравняват диалектите — тосканците се опитват да имитират изплъзващия се венециански напев на Фернандо, но успяват да докарат само нещо, наподобяващо бълбукане под вода. Всички ръкопляскат и се смеят на всеки нов израз, който той им поднася. Гласът му е в пълна хармония с лицето — красиво, с поруменели от виното бузи. Флориана се изправя, върти се около масата, подрежда разни неща, обира трохи с единия край на ръката си, гълчи и се закача. Улавям погледа й, или пък тя улавя моя, и почти прошепва, сякаш сме само двете:
3
„Голямото плюскане“ (1973) — френско-италиански филм на режисьора Марко Ферери. — Бел.прев.