— Благодаря ти — каза Джилиън и стана. — Знаех си, че мога да разчитам на теб, Брайсън. Ти улучи много точно. Искам да похарча парите накуп, за едно нещо, защото после трябва да дам сметка за тях, а мразя да правя подробен опис за едно, за второ, за трето.
Джилиън телефонира за купе и каза на файтонджията:
— Театър „Колъмбайн“, откъм входа за сцената.
Госпожица Лота Лорайа съдействуваше на природата с пухче за пудра, почти готова да излезе на сцената пред претъпканата зала. В този миг гримьорът й съобщи за господин Джилиън.
— Нека влезе — каза госпожица Лорайа. — Какво има, Боби? След две минути излизам.
— Понапудри си дясното ухо — каза критично Джилиън. — Така, сега е по-добре. Няма да ти отнема и две минути. Какво ще кажеш за един малък подарък — да речем, колие? Мога да отпусна три нули с една единица пред тях.
— Както решиш — изпя госпожица Лорайа. — Дясната ми ръкавица, Адъмз. Боби, забеляза ли огърлицата, която Дела Стейси носеше онази вечер? Две хиляди и двеста, от „Тифани“. Но, разбира се… Издърпай колана ми малко наляво, Адъмз.
— Госпожица Лорайа за началния хор! — извикаха отвън.
Джилкън се упъти към купето си.
— Ако имате хиляда долара, какво ще направите с тях? — попита той файтонджията.
— Откривам заведение — отговори без колебание файтонджията с дрезгавия си глас. — Знам едно място, откъдето после ще греба пари с две ръце. Една четириетажна сграда на кьоше. Направил съм й и разпределението. На втория етаж — китайски специалитети и скара; на третия — маникюр и чуждестранни гости; на четвъртия — игралната зала. Ако мислите да надстроите…
— О, не — каза Джилиън, — аз ви попитах просто от любопитство. Ангажирам ви за един час. Карайте, докато не ви кажа да спрете.
След осем преки по Бродуей Джилиън бутна вратата с тръстиковия си бастун и слезе. На тротоара седеше на столче слепец и продаваше моливи. Джилиън се изправи пред него.
— Извинете — заговори го той, — бихте ли ми казали какво ще направите, ако имате хиляда долара?
— Вие слязохте от купето, което току-що спря, нали? — попита слепецът.
— Да.
— Не сте никак зле, изглежда, щом се возите в купе денем — каза продавачът на моливи. — Погледнете това нещо, ако обичате.
Той измъкна малка книжка от джоба на сакото си и му я подаде. Джилиън я отвори и видя, че това беше спестовна книжка. В нея бяха вписани 1785 долара. Джилиън върна книжката и се качи пак в купето.
— Забравих нещо — каза той. — Карайте към адвокатската кантора на Толмън и Шарп на Бродуей, номер…
Адвокатът Толмън го изгледа неприязнено и въпросително през очилата си със златни рамки.
— Моля да ме извините, но може ли да ви задам един въпрос? — каза весело Джилиън. — Смятам, че не е нахален. Освен пръстена и десетте долара чичо ми завещал ли е нещо друго на госпожица Хейдън?
— Нищо — отвърна господин Толмън.
— Много ви благодаря, сър — каза Джилиън и отново се насочи към купето. Този път даде адреса на покойния си чичо.
Облечена в черно, госпожица Хейдън пишеше писма в библиотеката. Беше дребничка и стройна, но очите й непременно биха ви направили впечатление. Джилиън влезе с онзи характерен за него ЕИД на пълно пренебрежение към света.
— Идвам от Толмън — обясни той. — Преглеждаха отново книжата. И намериха — Джилиън се помъчи да си спомни някой юридически термин, — намериха някакво допълнение или послепис към завещанието. Старият очевидно е премислил и е решил да се поотпусне — завещал ви е още хиляда долара. Понеже имах път насам, Толмън ме помоли да ви донеса парите. Ето ги. Пребройте ги дали са точно. — И Джилиън остави парите до ръката й на бюрото.
Госпожица Хейдън пребледня.
— О! — можа само да произнесе тя и още веднъж: — О!
Джилиън се полуобърна и се загледа през прозореца.
— Предполагам — каза той тихо, — знаете, че ви обичам.
— Съжалявам — каза госпожица Хейдън, като взе парите.
— Смятате, че е напразно ли? — попита Джилиън едва ли не безгрижно.
— Съжалявам — повтори тя.
— А може ли да напиша нещо? — попита Джилиън с усмивка.
Той се настани пред голямото писалище. Тя му даде хартия и перодръжка и се върна на секретарското си бюро.
Джилиън написа отчета за разходването на хилядата долара по следния начин:
„Платени от черната овца Робърт Джилиън 1000 долара за покриване на сметката за вечната радост, която небето дължи на най-добрата и най-милата жена на света.“
Джилиън пъхна това нещо в плик, поклони се и излезе.