После ги изненада застудяването на езерото Льо Барж, когато студовете на звездното пространство връхлетяха върха на планетата и мразът стигна до петдесет и няколко градуса под нулата. Тука работеше с отворена уста, за да може да диша по-леко, и простуди белите си дробове, та до края на пътуването не можа да се отърве от суха, раздираща кашлица, която особено много се дразнеше от пушека на становете или при прекомерно напрягане. На Тридесетмилевата река наМери много незамръзнали води, кръстосани от невдъхващи доверие ледени мостове и опасани с тясна ивица крайбрежен лед, лъжлив и несигурен. На крайбрежния лед не можеше да
се разчита, но той рискуваше да пътува по него, без да разчита, и се хващаше за револвера, когато водачите на шейните започваха да се колебаят. Но по ледените мостове, макар и да, бяха покрити със сняг, можеше да се вземат предпазни мерки. Те ги прекосяваха със снегоходки, хванали в ръцете си водоравно дълги пръти, които да ги задържат в случай на злополука. Като преминеха, повикваха кучетата. И на един такъв мост, където снегът прикриваше липсата на лед по средата, единият от индианците намери смъртта си. Той пропадна бързо и леко като нож през рядък каймак, а течението го отнесе! и скри от погледите им под плаващите ледове. Но Тази нощ другарят му побягна на бледата лунна светлина и Расмънсън напразно раздираше тишината с револвера си — нещо, с което боравеше повече с бързина, отколкото умение. Тридесет и шест часа след това индианецът пристигна в полицейски стан на Голямата сьомга.
— Ъ-ъ… ъ-ъ… ъ-ъ смешно човек… как казваш? главата всичко празно — обясняваше преводачът на озадачения капитан. — А? Да, побъркано, много побъркано човек. ца, яйца, цяло време яйца… разбираш?
Минаха се няколко дена, докато пристигна Расмънсън с трите шейни, вързани една за друга, и всичките кучета в еди впряг. Това беше неудобно и където пътят беше лош, той се принуждаваше да се връща и да прекарва шейните една по една, макар че повечето време успяваше с херкулесовски усилия да мине с всичките заедно. Като че ли не му направи никакво впечатление, когато капитанът му каза, че неговият индианец е препускал с всички сили към Досън и сега вероятно е някъд на половин път между Селкърк и Стюърт. Нито пък прояви някакъв интерес, когато го осведомиха, че полицията е прокарала пъртина чак до Пели, защото беше започнал да при ема с безразличието на фаталист всичко, било добро или зло, предлагано му от природата. Но когато му казаха, че в Досън върлувал жесток глад, сложи хамутите на кучетата
и потегли.
Обаче едва при следващото, спиране можа да си обясни тайната на пушека. След съобщението на Голямата сьомга, пъртината е проправена до Пели, нямаше вече никаква нужда стълбът дим да се вие някъде зад него и Расмънсън, клекнал над самотния си огън, видя да го задминава шарена върволица от шейни. Първи минаха куриерът и мелезът, който го измъкнаха от езерото Бенет, след това пощата за Сърк Сити, цели две шейни, а подир тях всякакви прибиращи златотърсачи от Клондайк. Кучетата и хората бяха бодри и пълни, докато Расмънсън и неговите псета бяха капнали и станали само кожа и кости. Тези, чийто стълб дим беше гледал да се вие, бяха пътували по един ден от всеки три, бяха почивали и пазили силите си за устрема, когато стигнат прекараната пъртина, а той всеки ден се беше впускал напред и газил снега, с което бе сломявал духа на кучетата си и проигравал тяхната издръжливост.