Колкото за самия него, той беше несломим. Те му благодариха любезно за положените за тях усилия — тези тлъсти, бодри мъже — благодариха му любезно с широки усмивки и непристоен смях и сега, след като разбра всичко, той не им отговори. Нито изпитваше мълчаливо огорчение. Това нямаше значение. Целта, фактът зад тази цел, не се бяха променили. Той и неговите хиляда дузини бяха тук, Досън беше там — проблемът не се беше променил.
На Малката сьомга, понеже нямаше вече храна, кучетата нападнаха неговата храна и оттам до Селкърк Расмънсън живя с боб — долнокачествен шарен боб, едрозърнест, без особена хранителна стойност, който му причиняваше колики и го караше да се превива одве на всеки два часа. Но агентът на компанията „Хъдзънов залив“ в Селкърк беше закачил на вратата на станцията бележка, която гласеше, че от две години параход не е идвал нагоре по Юкон и поради това продуктите изобщо нямали цена. Той предложи обаче брашно на разменни начала — чашка брашно за едно яйце, но Расмънсън поклати глава и пое по пъртината. Под станцията сполучи да купи за кучетата замразени конски кожи (конете били заклани от чилкатски скотовъди, а изрезките и карантията — запазени от индианците). Опита се и той да яде от кожата, но космите се набиваха в изранената от боба уста и болката беше нетърпима.
Тука, в Селкърк, срещна предвестниците на масовото бягство на гладуващите от Досън — те се мъкнеха по пъртината, жалка върволица. „Няма храна! — пееха те все същата песен. — Няма храна и трябваше да тръгнем.“ „Брашното е по долар и половина фунтът и няма кой да ти го продаде.“
— Яйца ли? — каза един от тях. — По долар парчето, само че няма.
Расмънсън бързо пресметна.
— Дванадесет хиляди долара — каза той на глас.
— Какво рече? — попита го човекът.
— Нищо — отвърна Расмънсън и смушка кучетата.
Когато пристигна на реката Сюърт, на седемдесет мили от Досън, пет от кучетата му бяха умрели, а останалите преплитаха крака в хамутите. Той също се беше впрегнал и теглеше с малкото си останали сили. Дори и така едва пропълзяваше десетина мили на ден. Скулите и носът му, замръзвали безброй пъти, бяха кървавочервени и грозни. Палецът, който Управляващият прът отделяше от другите пръсти, също беше замръзнал и му причиняваше голяма болка. Кракът му бе още скрит в чудовищния мокасин и странни мъчителни болки бяха започнали да пълзят все по-нагоре. На Шестдесета миля му
се свърши бобът, който беше делил напоследък на малки дажмби; въпреки това той непоколебимо не се докосваше до яйцата Не можеше мислено да се помири със закономерността на та кава постъпка и продължаваше да крета и да пада по пътя з Индианската река. Тук прясно ударен лос дадени му от един кореняк с широка ръка събудиха у него и кучетата му нови сили, а при Ейнзли той се почувствува възнаграден за всичко, когато двама бегълци, напуснали Досън едва преди пет часа, го увериха че ще може да вземе по долар и четвърт за всяко притежавано от него яйце.
Той се качи по стръмния бряг край казармите на Досът с разтуптяно сърце и треперещи крака. Кучетата бяха така изнемощели, че ще не ще трябваше да им даде почивка и дока то чакаше, безсилно се облегна на управляващия прът. Един мъж, човек с изключително благопристоен вид и тежка шуба от меча кожа, мина без да бърза край него. Той изгледа любопитно Расмънсън, след това спря и плъзна внимателен поглед по кучетата и трите вързани една за друга шейни.
— Какво носиш? — попита той.
— Яйца — отвърна дрезгаво Расмънсън, който вече почти не можеше да издигне гласа си над шепот.
— Яйца! Ура! Ураа! — Човекът подскочи във въздуха, лудо се завъртя и завърши с десетина маршови крачки. Нима… всичкото това?
— Всичкото това.
— Слушай, ти трябва да си Яйчаря. — Той обиколи и разгледа Расмънсън от другата страна. — Кажи де не си ли Яйчаря?
Расмънсън не знаеше, но предположи, че трябва да е той и човекът стана малко по-сериозен.
— Какво смяташ да искаш за тях? — попита той предпазливо.
Расмънсън стана дързък.
— Долар и половина — каза той.
— Дадено! — рече веднага човекът. — Дай ми една дузина.
— Аз… аз исках да кажа долар и половина парчето, неуверено обясни Расмънсън.
— Разбира се. Аз те чух. Дай ми две дузини. Ето ти златото.
Човекът измъкна солидна торбичка за злато, голяма колкото малък салам и нехайно почука с нея по управляващия прът. Расмънсън усети някак странно да го присвива стомахъ нещо да го гъделичка в ноздрите и бе почти завладян от желанието да седне и да заплаче. Но около него започваше да се събира любопитно зяпаща тълпа и един след друг започнаха да му искат яйца. Той нямаше везни, но човекът с меча шуба донесе и се зае любезно да претегля златния пясък, докато Расмънсън даваше стоката. Скоро хората се заблъскаха, забутаха, взеха да напират и да вдигат голяма врява. С нарастването на възбудата Расмънсън стана по-спокоен. Така не можеше да продължава. Сигурно зад факта, че купуваха тъй настървено, се криеше нещо. По-разумно щеше да е, ако си починеше първо и проучеше пазара. Може би яйцата вървяха по два долара парчето. Все едно, щом поискаше да продава, беше сигурен, че ще вземе по долар и половина.