Хиляда и една нощ. Том II

Така стана, че седем години не капна капка дъжд, не поникна тревица, изядохме всички запаси, с които разполагахме, смилихме се над добитъка си и го изядохме, докато не остана нищо. Тогава извадих пари, мерих ги с микияли, дадох ги на най-верните си хора, те избродиха всички земи, не остана нито педя, където не потърсиха нещо за изхранване, но нищо не намериха. След дълго отсъствие се върнаха. Тогава изоставихме парите и имането, затворихме крепостните порти на града и се оставихме на божието предопределение. Оставихме си съдбата в ръцете на висшия ни цар и както ни виждаш, измряхме. Тук е всичко, което сме изградили и спестили. Това е нашата история и след всичко, което сте видели, остава да го запомните“.

В долната страна на плочата били записани следните стихове:

Не се лъжи със празната надежда, че колкото да си събрал — не срещаш                 ти вечното, — ти чужд си на земята!                 И други като теб преди живяха, с добро и гнет те трупаха богатства, но дойде срокът — вече няма бягство!                 А водеха войници на талази,                 оставиха богатства, скъпи сгради, полегнаха във гроба — тясна дупка, затъкнаха устата с пръст безвкусна…                 Там бяха сякаш рицари напети,                 през черна нощ свалени от конете                 във дом без изход… Хора честни, клети,                 там който влезе — няма изход! Спрете! Не бойте се да жертвате богатства — така ще влезете във райско братство!                 Добро раздайте — утре ще се върне,                 че само бог остава вечно първи!

Заплакал емир Муса при тези думи и рекъл:

— Благочестието стои над всичко и само който го осъществява, е пример за истина!

Огледал се и видял още един надпис на стената: „Смъртта е най-ясната истина, най-сигурното предопределение, страхът от нея е прибежище и спасение на душата. Вземи пример от онзи, който е влязъл при тебе в земята. Не виждаш ли, че посивялата ти коса към гроба те призовава, че изнуряващата ти душа за смърт ти съобщава? Пази се от последния си път и от божествената равносметка. Няма по-жестоко от човешкото сърце, няма по-велик от твоя бог! Къде са древните народи — урок за тези, които умеят да вземат урок? Къде са царете на Китай, хора пълни с безстрашие и мощ? Къде е Шадад бен Ад и всичко, което е сътворил и изградил? Къде е Нимруд, който потискаше и гнетеше? Къде е фараонът, който отричаше бога и не вярваше? Всички са победени от смъртта, от нея не се спасява нито голям, нито малък, нито мъж, нито жена. Взе си ги онзи, който ни дава живота в заем и разделя деня от нощта. Ти, който си дошъл на това място, който си успял да ни видиш, не се прелъстявай от нищо тленно на този свят в развалини, то е вероломно и коварно, гибелно и предателско! Вземи колкото можеш богатства, но не докосвай тялото ми и нищо по него — то е саванът над моята голота, единственото, което ми е нужно от този свят! Нека божият гняв ме пази — посегналият ще погуби себе си!“

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ШЕСТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че когато чул тези думи, емир Муса записал всичко и рекъл на свитата си:

— Донесете торбите, пълнете парите, сложете от тези съдини скъпоценности и другите неща!