При този цар живял един от най-известните мъдреци на времето си на име Синдбад. Царят предал момчето на него и докато то станало на десет години, той го учел на мъдрости и го възпитавал така, че никой вече не можел да се сравнява с него по наука, възпитание и ум. Когато баща му узнал това, той му довел няколко конници бедуини да го учат на езда. Момъкът станал изкусен ездач, бродел из полетата и надминавал както връстниците си, така и най-добрите конници. Един ден мъдрецът се взрял в звездите и видял, че ако през следващите седем дни момъкът произнесе някаква дума, тя ще стане причина за неговата гибел. Отишъл при баща му и му разказал за това.
— А ти какво ще кажеш, мъдрецо? — запитал царят.
— Царю! — отговорил мъдрецът. — Аз мислих и измислих — нека да го оставим на някое приятно място, там да слуша весели песни и да седи, докато минат тези седем дни!
Изпратил царят да извикат една неволница от неговите придружителки — а тя била най-хубавата, — предал й момъка и наредил:
— Вземи господаря си в двореца си, нека стои при тебе и да излезе, когато изминат седем дни!
Повела го неволницата, настанила го в двореца. А там имало четирийсет стаи, във всяка стая — по десет неволници и всяка неволница свирела на някакъв инструмент. Около двореца течал поток, а бреговете му били засадени с плодни дървета и ухаещи цветя.
Хубав и строен бил момъкът — то с думи не може да се опише! Първата вечер го видяла неволницата, която била и наложница на баща му, много го харесала, обикнало го сърцето й, тя не се сдържала и всячески показвала колко го харесва, и го съблазнявала.
— Ако е пожелал всевишният Аллах, изляза ли от тук, ще отида при баща си, ще му разкажа всичко, което правиш, и той ще те погуби! — рекъл момъкът.
Изплашила се неволницата, затичала се при царя и с плач се хвърлила в нозете му.
— Ваше величество! — изохкала тя. — Господарят ми се опита да ме съблазни, а като се дръпнах, ме заплаши, че ще ме убие! Нищо не му позволих, избягах от него! Няма никога да се върна вече нито при него, нито в двореца!
Страшно се ядосал бащата при тези думи, извикал начаса при себе си своите везири и им наредил да погубят сина му.
— Царят е решил да погуби сина си!?! — заговорили те помежду си. — Ако го убие, после непременно ще съжалява! Той му е толкова скъп. А после ще се нахвърли срещу нас и ще ни обвинява, ще ни вика: „Защо не направихте нещо, за да ми попречите?“
И те се договорили да направят нещо, за да не погуби той сина си.
Изправил се първият везир и рекъл:
— Днес аз ще ви спася от злото на царя!
Станал той, отишъл при царя и казал:
— Царю, и хиляда синове да имаше, не можеш да си позволиш да погубиш и един заради приказките на някаква неволница! Тя или говори истината, или лъже!
— А ти, везире, знаеш ли нещо за женското коварство? — запитал царят.
— Да! — отговорил везирът и заразказвал:
Приказка на първия везир за царя и съпругата на везира
Научих, царю, че някога в древни времена живял цар, който много харесвал жените. Един ден, като правел нещо в двора си, погледът му паднал върху една неволница, която била върху плоския покрив на съседната къща. Царят не могъл да се сдържи да не я хареса. Запитал чия е къщата, и му отговорили:
— Това е къщата на твоя везир еди-кой си!
Скочил царят начаса и пратил да го извикат. Когато той дошъл, му наредил да попътува из царството и да види как вървят делата там. Отпътувал везирът, както му било наредено. А след като той заминал, царят се изхитрил да влезе в неговия дом. Щом го видяла, неволницата го познала и се хвърлила в нозете му.
— Каква е причината за благосклонното ти гостуване, подобно на което не съм имала? — запитала тя.
— Страстта към тебе и мъката по тебе ме доведе! — отговорил той.
Тя отново целунала земята пред него и му рекла:
— Ваше величество, аз съм по-подходяща за неволница на някой от слугите на царя! Откъде пък у мене толкова късмет, че да застана до тебе в твоя сан?
Протегнал ръка царят да я притегли към себе си, а тя му рекла:
— Царю, това няма да ни убегне! Но ти почакай, почини си!