Выбрать главу

— Кой е този? — запитал мечоносецът.

— Моят мъж! — отговорила тя.

— Какво да правя? Какво да измисля? — объркал се той.

— Стани, извади меча си и излез в пруста! — рекла тя. — Ругай ме, викай ми, а щом мъжът ми влезе, излез и си върви по пътя!

Той направил, както тя го посъветвала. Когато стопанинът на къщата влязъл, той видял царския мечоносец прав, с изваден меч в ръка да ругае и заплашва жена му. Щом мечоносецът го видял, прибрал меча си и излязъл от къщата.

— Какво е станало? — запитал съпругът.

— Мъжо, няма по-благословен час от този, в който ти дойде! — възкликнала жената. — Аз загубих ума и дума, сигурна бях, че загивам! Преди малко седнах на покрива да попреда! И ето че в дома се вмъкна някакъв слуга, гонен, изгубил ума и дума, трепери от страх да не го убият! Този мъж с изваден меч тичаше след него. Момъкът се затича към мене, целуна ръката ми и ме замоли: „Скрий ме, господарке, от този, който несправедливо иска да ме погуби!“ Скрих го в шкафа. Докато се огледам, господарят му се намъкна с изваден меч. Той поиска да му предам момъка, но аз отрекох да е при мене, а той, както и ти видя, започна да ме ругае и заплашва!

— Добре си направила, жено! — рекъл мъжът й, после пристъпил към шкафа и викнал: — Излез и не се бой!

Така и двамата не усетили как жената ги била измамила…

* * *

— Това е, царю, само пример за хитростите, за измамите и коварствата на жените! — завършил разказа си четвъртият везир.

Изслушал го царят, извлякъл си поука и се отказал да погубва сина си.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН И ЧЕТИРИЙСЕТАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че на петия ден неволницата влязла при царя. Тя носела чаша с отрова и викнала:

— Царю, ако ти не ми възвърнеш заслуженото и не отмъстиш на сина си за мене, аз ще изпия тази чаша с отрова, ще умра и грехът за това ще падне върху тебе до Деня на възкресението! Тези твои везири ме обвиняват в коварство и хитрост, но няма на света по-големи хитреци от тях! Нима не си чувал, царю, приказката за златаря и неволницата?

— И какво е станало с тях? — запитал царят.

И тя заразказвала:

Приказка на неволницата за златаря и мъжкото коварство

Някога живял златар, който обичал да разглежда картини и да пийва вино. Един ден той отишъл на гости при свой приятел и върху една от стените на дома му видял нарисувана неволница. Разгледал я, харесала му картината и рекъл:

— Сигурно образописецът я е изобразил по подобие на също така хубава жена!

— А дали онзи, който я е изписал, не я е създал във въображението си? — запитал приятелят му.

— Ако съществува жена по света, подобна на изписаната, аз моля Аллах да продължи живота ми, докато я видя! — възкликнал златарят.

Той заразпитвал гостите кой е изписал този образ. Открили кой е, но той бил отпътувал в друг град. Хората му изпратили писмо, в което му описвали състоянието на техния приятел, и го запитали за това изображение — коя е жената на него, дали я е измислил, или наистина я е видял. Той им изпратил отговор: „Изобразих на тази картина една неволница певица при един везир в град Кашмир в Индия“.

Щом узнал тази вест, златарят, който живеел в Персия, се приготвил и отпътувал за Индия. С много усилия стигнал до посочения град, влязъл в него, установил се в странноприемница и отишъл при един продавач на благовония. Той бил човек знаещ, разбиращ и умен. Златарят го заразпитвал за царя на града, за неговите навици, а продавачът рекъл:

— Нашият цар е справедлив, с добри нрави, щедър към своите поданици и умее да раздава правосъдие. Той мрази в света единствено магьосниците!

Златарят го разпитал за везирите. Онзи му описал всеки везир. Накрая приказката стигнала и до неволницата певица, за която продавачът рекъл:

— Тя е у еди-кой си везир!

Златарят изчакал няколко дни, мислил и премислял каква хитрост да скрои. Една вечер завалял дъжд с мълнии и бурни ветрове. Тогава той повел няколко крадци, отишъл в дома на везира и опрял на стената му стълба с ченгели. Качил се върху стената, после се спуснал в двора. Всички неволници спели в обща зала, всяка на отделно ложе. Той забелязал едно ложе от мрамор, на него спяла неволница с лице като луна през четиринайсетия ден на месеца. Той пристъпил към нея и приседнал при главата й. Тя била покрита със завивка от златни нишки, при главата й светела свещ, при нозете — също, всяка свещ била в свещник от чисто злато, а тя самата била от амбра. Под възглавницата забелязал сребърна кутия, където били затворени всичките й накити. Измъкнал човекът нож, бутнал неволницата по бедрото и я наранил. Стреснала се тя, замълчала, помислила, че той иска да вземе богатството й, и рекла: