Станал той, счупил ключалката и отворил вратата. Попаднал в тесен коридор. Вървял по него три часа и внезапно се оказал на брега на широка река. Тръгнал по брега и се оглеждал. Изведнъж от въздуха се спуснал огромен орел, грабнал го в ноктите си и го понесъл между земята и небето, докато стигнал до някакъв остров, където го оставил и отлетял. Объркал се момъкът, не знаел накъде да тръгне. И както си седял, в далечината сред морето му се мярнало платно на кораб. Момъкът помислил, че спасението може да дойде от кораба, и тръгнал по брега, докато стигнал до някакво селище. Видял кораба в пристанището — това било гемия от слонова кост и абанос, греблата му — от сандалово и алоево дърво, целият обкован със златни плочки. На него седели десет неволници. Щом го зърнали, те слезли от гемията, целунали ръцете му и възкликнали:
— Ти си царят годеник!
Пристъпила към него една от тях, в ръцете й — копринена кърпа, облечена в царска дреха, на главата й — царска корона, обсипана с якути. Наметнала му нова дреха, хванала го за ръка и го повела към гемията, която била постлана с килими от най-разноцветни коприни. Вдигнали платната и морските вълни ги понесли…
Потеглил момъкът с тях и мислел, че ще искат да преспи с тях, не знаел къде може да го водят. Но гемията доближила до бряг, изпълнен с войници. Довели му пет избрани коня със седла от злато и инкрустирани по него скъпоценни камъни и разноцветни бисери. Момъкът си избрал един и го възседнал, а останалите четири тръгнали зад него без ездачи. Над главата му се издигнали знамена и байраци, ударили барабани, звъннали брони, войниците се подредили от лявата и от дясната му страна. Обърнал се — не знаел дали това е насън или наяве. Вървели, що вървели, стигнали до зелена равнина, сред нея — дворци и градини, дървета и потоци, цветя и птици. Още не я били доближили, когато от дворците и градините се изсипали войници като порой, който се разлял и изпълнил цялата равнина. Сред тях излязъл техният цар, пристъпил на кон към него. Пред него вървели няколко стражи…
Царят слязъл от коня си. Щом видял, че царят се спешава, момъкът направил същото. Двамата се поздравили, после пак яхнали конете си и царят му рекъл:
— Тръгни с нас! Ти си мой гост!
Тръгнал с него момъкът, двамата се заприказвали, а войниците ги повели към царския дворец. Стигнали, слезли от конете, влезли вътре и през цялото време царят не изпущал ръката му. Поканил го да седне на златно кресло. Царят снел покривалото от лицето си и се оказало, че това е девойка. Изгледал момъкът тази хубост, чудейки се на тази красота, а тя заговорила:
— Царю, аз съм царица на тази земя! Всички войници, които виждаш, всички хора, които срещаш, конници и пешаци, всички са жени — между тях мъже няма! Нашите мъже на тази земя орат, сеят, жънат, занимават се със земеделие, строят. А жените са властници, сановници и войници!
Зачудил се момъкът. И както си седели, влязъл везирът — една побеляла старица, почтена, умна и достойна.
— Доведи кадията и свидетелите! — наредила царицата.
Старицата излязла. Царицата заговорила любезно с момъка, забавлявала го и накрая го запитала:
— Ще се съгласиш ли да ти стана съпруга?
Изправил се той, целунал земята пред нея и рекъл:
— Господарке, аз съм по-нищожен от слугите, които те обслужват!
— Гледай! — отвърнала тя. — Виждаш ли тези слуги, войници, пари, хазни и имане? Всичко това е в ръцете ти — ти ще се разпореждаш какво ще се дава и какво ще се връща — после посочила към една затворена врата и продължила: — Ще се разпореждаш с всичко, с изключение на тази врата! Отвориш ли я, ще съжаляваш, но съжалението няма да ти помогне!
И още не била свършила думите си, ето ги везира, кадията и свидетелите — всички старици с отпуснати на раменете коси, строги и достолепни. И тя им наредила да сключат брак. Така той се оженил за нея.
Седем години останал момъкът при съпругата си и живял живот най-сладък и благодатен, най-хубав и приятен. Един ден си спомнил за онази врата и си помислил: „Да не би пък там да има съкровища и жена ми да ме възпира да не ги видя!“ Отворил вратата, а зад нея — птицата, която го била отнесла от брега на реката и го била оставила на острова. Щом го зърнала, тя възкликнала с човешки глас:
— Това лице добро да не види, защото полза от доброто не вижда!
Той понечил да избяга, но тя го настигнала и го грабнала. Летяла с него около час между небето и земята и го оставила на същото място, откъдето го била отвлякла, а после отлетяла. Седнал той тъжно, умът му си дошъл на мястото, спомнил си в какво благоденствие живял, какво го посъветвала жена му и какво в края на краищата се случило. Седял два месеца на брега, искало му се да се върне при жена си. И една нощ, както бил буден, тъжен и замислен, някой му прошепнал — той чувал гласа, но не виждал лицето: „Не бива, не бива да чакаш да се върне онова, което е отминало!“ Момъкът разбрал, че вече никога няма да се върне при царицата, че няма вече благоденствие. Върнал се в къщата, където бил живял със старците. Разбрал, че и с тях се било случило същото както с него.