Выбрать главу

— Ставай и влизай в тази ракла! — рекла тя.

Вкарала го тя в третото чекмедже и го заключила. Излязла, отворила вратата — оказало се, че и царят е дошъл. Щом го видяла, тя го хванала за ръка, повела го през гостната, отвела го на постелята и рекла:

— Ти ни почете, царю, и цял свят да ми дариш, то ще е нищо пред една от стъпките ти в нашия дом!…

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…

Тя продължила разказа на шестия везир за женското коварство:

* * *

Когато царят седнал в постелята, жената му рекла:

— Почини си, господарю, отпусни се, снеми тази дреха и тази чалма!

Съблякъл се царят, жената го облякла в опърпана риза, започнала да го развлича и да го забавлява. А онези в раклата чували всичко, но никой не смеел и дума да промълви. И когато царят протегнал ръка към благословеното място на жената и към своето благословено клонче, за да удовлетвори желанието си, тя му рекла:

— Тая работа няма да ни избяга, аз съм ти обещала да направя всичко за твое удоволствие и ти ще получиш от мене нещо такова, което наистина ще те зарадва!

И ето че някой почукал на вратата.

— Кой ще е този? — запитал царят.

— Мъжът ми! — отговорила тя.

— Махай го с добро или аз ще изляза и ще го изритам насила! — възкликнал царят.

— Няма да стане така, владетелю! — възразила тя. — Ти само потърпи!

— А аз какво да правя? — възкликнал той.

Взела го тя за ръка, вкарала го в четвъртото чекмедже на раклата и го заключила. После отишла при вратата, отворила я, а насреща й — дърводелецът. Влязъл той, поздравил жената, а тя възкликнала:

— Ама ти що за ракла си направил!

— Какво й има, госпожо? — запитал той.

— Това чекмедже е тясно! — рекла тя.

— Широко е! — настоял той.

— Влез в него и виж — по-широко няма да го направиш!

— Че в него четирима могат да влязат!

Вмъкнал се дърводелецът в най-горното чекмедже и тя начаса го заключила. После скочила, грабнала хартийката на валията и отишла при наместника му. Взел я той, прочел я и пуснал човека от затвора. Тя му разказала какво била направила, и той запитал:

— А сега какво ще правим?

— Ще оставим този град и ще избягаме в друг! — отговорила тя. — След всичко сторено място за нас вече тук няма!

Събрали те каквото имали, натоварили го на камили и заминали за друг град.

А онези седели в чекмеджетата на раклата цели три дни! Дощяло им се да се изпикаят. Дърводелецът се облекчил на главата на султана, султанът полял главата на везира, везирът — главата на валията, а той — главата на кадията.

— Що за мръсотия! — възкликнал кадията. — Не ни ли стига всичко, което ни се случи, ами и да пикаят върху нас!

— Аллах да възвеличи наградата ти, за която търпиш, кадия! — възвисил глас валията.

Кадията разбрал, че това е валията. Но после и валията вдигнал глас:

— Що за мръсотия!

— Аллах да увеличи наградата, за която търпиш, валия! — казал везирът, а после сам викнал на свой ред: — Що за мръсотия! — чул царят гласа на везира, но си замълчал да не познаят, че и той е там, а везирът възкликнал: — Аллах да накаже тази жена за това, което ни стори! Че тя събра тук всички държавни сановници освен царя!

А царят при тези думи не се сдържал и викнал:

— Мълчете! Аз първи паднах в мрежите на тази разпътница!

А дърводелецът възкликнал на свой ред:

— Ами аз каква вина имам? Направих й ракла за четири златни динара, дойдох да си взема парите, а тя се изхитри, вкара ме в това чекмедже и ме заключи!

Така те разговаряли помежду си и утешавали царя с приказки, опитвали се да разсеят мъката му.

В това време дошли съседите, видели, че къщата е празна, и си рекли:

— Вчера нашата съседка беше тук, пък сега глас не се чува, жива душа не се вижда! Я да строшим вратата и да видим каква е тази работа, че ако чуе царят или валията — ще ни затворят и после ще съжаляваме, защото не сме направили тази работа по-рано!

Строшили съседите вратата, влезли вътре и видели дървената ракла, а в нея — хора, които стенат от глад и жажда.

— Да няма джинове в тази ракла! — рекъл един.

— Я да съберем цепеници и да я изгорим! — рекъл друг.

— Не правете това, за бога! — викнал кадията.

— Аха… — рекъл един. — Джиновете се преструват, че са хора, и говорят на човешки език!