Хиляда и една нощ. Том II

Събрах предмети много — но липсва там честта, на хората държах аз съдбите и властта.         Живях в охолство, в радост, задавен чак от щастие,         когато звяр в душата ревеше самовластен. Беди не забелязвах. Скъперник стиснат бях. Не съм дарявал бедни… По-скоро да горя         във огъня!… Дори да изгубвах сили страшни,         аз влязох със Аллаха могъщ във бой опасен. Но писано било ми по-бързо да умра и да не умножавам с подобни си мира.         Събрах войници много — каква ли полза имах?         Сега и ти, човече, ще минеш — ще отминеш. Животът ми изтече, но в тоз последен път ни радости, ни грижи не ще ме призоват!         И в ранно утро светло душата ми отлитна.         Носачи и копачи погребаха ме тихо. Сега денят очаквам за среща със Аллах! Че грехове безбройни в живота си познах!         И няма да помогне ни близък, ни съсед…         Аз без съвет живях си — и нямам пак съвет!…

Когато изслушал тези стихове, Муса заплакал, а когато влязъл в кубето, се озовал пред висока и дълга гробница, а върху нея — надпис върху плоча от китайска стомана.

* * *

Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…

И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ТРИЙСЕТ И ВТОРАТА НОЩ…

Тя продължила:

* * *

Разправят, царю честити, че шейх Абдул Самад прочел написаното върху плочата: „Ти, който си стигнал до тази земя, вземи си урок от събитията на времената и пътищата на съдбата, които ще видиш! Не се залъгвай от видимия свят и неговите красоти, виж и неговия позор, тщеславие и неистински блясък! Срещата с него е коварна и лъжлива, а делата му са фалшиви. Той е все едно да вземеш заем, който един ден трябва да върнеш. Той е като бълнуване, като мираж. Дяволът го прави красив пред очите на човека до смъртта му. Такива са чертите на видимия свят — не вярвай в тях, не им се поддавай, те лъжат онзи, който ги смята за своя опора, и те го отклоняват от правия път. Не се завързвай с примките му, не се залепяй по полите му.

Аз имах четири хиляди буйни червени коня в конюшните си, ожених се за хиляда моми, все дъщери царски — все девственици жарки. Те ми родиха хиляда сина — лъвчета забавни. Живях хиляда години в сладости тайни. Събрах пари колкото всички царе по земята. Мислех, че винаги ще живея богато. Не усетих кога дойде онзи, който сладостите прекъсва и близък от близък откъсва, домове почерня, дворци разрушава, големи и малки, деца, бащи, майки той не подминава! Живяхме в доволство в този палат, докато не ни настигна присъдата на господаря на световете, господаря на небесата и на земята. Задави ни зовът на ясната истина. Всеки ден по двама синове умираха. Когато видях, че гибел е влязла в дома ми и ни унищожава, че всички потъваме в морето на смъртта, доведох писар и му наредих да напише тези стихове, мисли и изрази, наредих със секач да ги изсекат по тези порти, плочи и гробници.

Имах войска от хиляда хиляди момци. Наредих им да сложат шлемовете, да надянат мечове, да вдигнат пики, да яхнат жребци, с метал покрити. И когато при мен дойде присъдата на господаря на световете, владетеля на небесата и земята, викнах: «Ей, вие, воини и войскари, може ли да спрете онова, което ми изпраща Всемогъщият?» Но войниците и войскарите бяха безсилни и рекоха: «Как да се бием с невидимия, с онзи, чиято е вратата, пред която няма стражи!» «Пригответе ми пари!», наредих аз. «Хиляда торби, във всяка торба — хиляда кантара червено злато, и още бисери и скъпоценни камъни, бяло сребро и такива елмази, каквито няма никой земен цар!» Направиха това и когато донесоха това имане пред мене, запитах: «Можете ли да ме спасите с цялото това имане и да ми купите с него поне ден живот?» Те не можеха. Аз изчаках присъдата и решението на Аллах да вземе душата ми и да ме положи в гроба. А ако ме запитате как се казвам, ще ви кажа: аз съм най-великият Куш бен Шадад бен Ад“.

На същата плоча били записани следните стихове:

Ако си спомните след много време                   за мен, макар и в дни далечни, чужди — аз син съм на Шадад — владетел земен,                   земята на баща ми ме прибра ненужен! Далеч остана и светът огромен —                   от Шам и Миср, та до Аднан далечен. Бях славен и царете унижавах скромни,                   страхуваха се те — аз мислех се за вечен! Народи, племена — в ръцете си държах ги,                   страни богати се от мен бояха, а тръгнех ли на бой със чуждите държави                   хиляда хиляди момци след мен вървяха! Богатства имах аз неизброими —                   натрупала ги бе при мен съдбата. Да поживея още, платих с каквото имам,                   за миг поне живот да продължи душата! Отказа бог! Докрай изпълни свойта воля,                   останах сам и всичко в очите ми изчезна, дойде смъртта жестока, макар и да се молех,                   захвърли ме в дълбока, бездънна страшна бездна. Получих всичко аз, което съм заслужил,                   и негов пленник станах, понесох си вината! Човече, възвиси си душата и ненужното                   ти изхвърли — и следвай по пътя на съдбата!