Царският син се приближил до прозореца и рекъл:
— Спусни ми връв, аз ще вържа за нея този ключ — запази го при себе си!
Тя му спуснала връв, той завързал за нея ключа, а после отишъл при везирите си и им се оплакал, че е обикнал тази жена и не може да търпи да бъде далече от нея.
— А какво ще наредиш да направим? — запитал един от везирите.
— Искам да ме сложиш в един сандък и да го отнесеш в дома на търговеца! — отговорил царският си. — Престори се, че сандъкът е твой! Аз ще си взема онова, което искам от тази жена, ще остана при нея няколко дни, а после ти ще си поискаш сандъка!
Отишъл царският син у дома, легнал в сандъка, а везирът го заключил и пратил да извикат търговеца. Когато застанал пред везира, търговецът целунал ръката му и рекъл:
— Може би нашият владетел везирът има някаква нужда? Ще бъда щастлив да я изпълня!
— Искам да оставиш този сандък на най-скъпото място, което имаш, и да го пазиш, докато си го поискам! — казал везирът.
Отнесъл сандъка търговецът, внесъл го в двореца си и го оставил в спалнята си.
Тогава жената го отключила с дадения й от царския син ключ и от него излязъл момъкът. Жената облякла най-хубавите си дрехи, въвела го в гостната, седем дни те яли, пили, веселили се, галели се и се наслаждавали безкрай на своята хубост и младост. Всеки път, когато се появявал мъжът й, тя скривала момъка в сандъка и го заключвала.
Но ето че един ден царят запитал къде е синът му. Извикал везирът търговеца и му наредил да му донесе сандъка. Търговецът бързо се върнал в двореца и почукал на вратата. Щом го чула, жената скрила царския син в сандъка, но в бързината пропуснала да го заключи. Търговецът влязъл заедно с хамалите, те повдигнали сандъка за капака, той се отворил, всички надзърнали в него и видели там да лежи царският син. Когато го видял, търговецът се затичал при везира и му казал:
— Отивай и си прибери царския син — никой от нас няма право да го докосне!
Отишъл везирът, прибрал си царския син и всички се разотишли. Тогава търговецът се развел с жена си и се заклел никога повече да не се жени!
Така че виж, царю, какво е коварството на мъжете! Докато съм жива, аз ще защитавам правото си! — завършила неволницата.
И царят пак наредил да погубят сина му.
Било вече седмият ден. Влязъл при него седмият везир и заговорил:
— Почакай, царю, не съди, преди и аз да ти кажа своя съвет! Който е търпелив и изчаква благоразумно, той получава това, което желае, а който бърза, впоследствие съжалява! Аз знам, царю, такива неща за коварствата на жените, каквито никой освен мен не знае!
— И какви са те? — запитал царят.
И седмият везир заразказвал:
Приказка на седмия везир за коварствата на една старица
Някога живяла една жена — невиждана хубавица, прелестна девица. Видели я някакви момци разпътници, един от тях я харесал и силно я пожелал. А тази жена се въздържала от плътски наслади.
Случило се тъй, че мъжът й веднъж отпътувал за някаква страна. Всеки ден момъкът започнал да изпраща вести до жената, но тя не му отговаряла. Тогава момъкът отишъл при една старица, която живеела близо до жената, и започнал да й се оплаква — каква страст го била обзела, а как тя бягала от него като газела.
На сутринта старицата отишла при жената и всячески се постарала да спечели приятелството й. Започнала да наминава при нея всеки ден, обядвала и вечеряла, вземала и храна за децата си. И ето че веднъж, като излязла от дома на жената, старицата взела хляб, сложила в него доста лой и подправки, започнала да храни в течение на няколко дни с тази храна някакво улично куче, така че заради нейната грижа и милост то започнало да я следва по петите.
Един ден старицата сложила повече подправки и сланина и нахранила с тях кучето. Хапнало то, но очите му се насълзили от лютивината на черния пипер. То тръгнало зад старицата с разплакани очи. Когато жената видяла кучето да плаче, много се зачудила и запитала:
— Майчице, защо плаче това куче?
— Ех, дъще, то има удивителна история! — отговорила старицата. — Това някога бе жена, моя приятелка и съседка. Към нея се привърза един момък от нейната улица, усети към нея силно влечение и страст, така че се поболя и не ставаше от постелята си. Пращаше й много пъти вест за себе си с надежда, че тя ще се смили и ще го пожали, но тя отказваше. „Дъще!“, съветвах я аз. „Послушай го за всичко, което ти казва, пожалей го, бъди ласкава с него!“ Тя не приемаше съвета ми. Когато търпението на момъка се изчерпа, той се оплакал на някакви свои приятели, те й сторили магия и човешкият й лик се превърна в кучешки. Като видя какво е станало с нея, тя дойде в моя дом, започна да се гали и да ми целува ръцете и нозете. Познах я и й рекох: „Аз те съветвах, но съветите ми не дадоха полза!“ Но като я видях как е, дъще, стана ми жално и я оставих да живее при мене! Ето, тя е такава, каквато я виждаш, и всеки път, когато си спомни какво е била, оплаква себе си!