Приказка на седмия везир за старицата, момъка и омъжената жена
Разказват също, царю, че един търговец имал много пари. Имал си и любим син. Веднъж синът казал на баща си:
— Татко, ще ми се да изпълниш едно мое желание!
— Какво е то, чедо? Бих ти дал всичко, дори светлината на очите си, за да изпълня желанието ти! — отговорил бащата.
— Искам да ми дадеш малко пари, ще отида с търговците към Багдад! — отговорил синът. — Искам да го видя, да разгледам дворците на халифите. Търговските синове са ми ги описвали и ми се дощя да ги видя!
— Синко, а аз как ще изтърпя разлъката? — възкликнал бащата.
— Казах ти и аз непременно ще отида там със съгласие или без съгласие! — настоял синът. — Душата ми е пълна с мъка и тя ще се разсее едва след като отида в Багдад…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ПЕТСТОТИН ЧЕТИРИЙСЕТ И ОСМАТА НОЩ…
Тя продължила разказа на седмия везир за старицата, момъка и омъжената жена:
Бащата събрал стоки за трийсет хиляди динара и го пуснал да отпътува. Пътували, що пътували и стигнали до Багдад. Там момъкът отишъл на пазара и си наел хубава къща. Запитал привратника колко е наемът, и той му отговорил:
— Десет динара!
— Ти истината ли говориш, или ми се присмиваш! — възкликнал момъкът, защото му се сторило, че цената е твърде ниска.
— За бога! — отговорил привратникът, — всеки, който се засели в този дом, излиза от него или болен, или мъртъв! Този дом е известен сред хората с такива неща, че никой не се осмелява да живее в него, затова и наемът е нисък.
Заселил се момъкът в къщата въпреки предупреждението. Започнал да си върти алъш-вериша. Минали няколко дни и не му се случило нищо такова, за което говорел привратникът.
Един ден, както си седял пред вратата, край него минала посивяла старица, подобна на шарена змия. Тя често възхвалявала Аллах и чистела камъните по улицата. Видяла тя момъка, загледала се в него и се удивила на хубостта му.
— Жено, нима ме познаваш или се съмняваш за нещо в мене? — запитал момъкът.
— От колко време живееш в тази къща? — запитала старицата.
— Ами става вече два месеца, майчице! — отговорил той.
— Не те познавам, чедо, и ти не ме познаваш, не съм се и усъмнила в тебе, но се учудих, защото всички, които са живели в тази къща освен тебе, са излизали от нея болни или мъртви! Ти си подложил младостта си на опасност! Нима не си се качвал на горния кат и не си поглеждал от балкона?
Тръгнала си старицата, а момъкът се замислил на думите й и си казал: „Не съм се качвал на горния кат и не знам там да има балкон!“ И начаса той влязъл вътре, започнал да се разхожда из стаите и накрая в един ъгъл видял малка врата, в чието резе паяк си бил свил гнездо. Видял момъкът вратата и си рекъл: „Може би паякът си е свил гнездо на тази врата само защото зад нея чака гибел!“ Отворил вратата и се заизкачвал по тясна стълба. Огледал се и видял, че е в просторна голяма стая. От нея се излизало на балкон, който се възвисявал над целия Багдад. От него на отсрещния балкон видял момиче като хурия. Тя завладяла цялото сърце на момъка, отнесла ума му и душата му, а страданията на Йона и мъките на Яакуб били нищо пред онова, което усетил той. Момъкът я гледал и си помислил: „А дали хората не казват, че никой не е живял в този дом, без да се разболее или умре именно заради тази жена. О, ако знаех къде е спасението ми! Иначе ще си загубя ума!“
Спуснал се долу. Поседял малко, но покой не намерил, излязъл навън, седнал пак пред вратата и ето че видял старицата. Момъкът скочил на крака, побързал да я поздрави и рекъл:
— Майчице, бях здрав и благоденствах, докато ти не ме посъветва да отворя онази врата. Видях балкона, отворих го, погледнах отгоре и видях нещо, което ме смути и възхити. Сега вече знам, че ще загина, знам, че няма лечител за мене освен тебе!
Старицата се засмяла и рекла:
— Няма да те срещне беда, ако е пожелал великият Аллах!
Момъкът й донесъл сто динара и рекъл:
— Вземи ги, майчице! И по-скоро ми ела на помощ, защото, ако умра, от тебе ще бъде потърсена отговорност за моята кръв в Деня на възкресението!
— Само искам, чедо, и ти да ме подкрепиш! — отговорила старицата. — Искам да отидеш на Копринения пазар. Потърси там дюкяна на Абул Фатх бен Кайдам! Влез при него и му кажи: „Дай ми покривалото, което имаш, и което е обшито със злато!“ В дюкяна му няма по-красиво покривало! Купи го, чедо, и на най-висока цена да е, дръж го при себе си и ако е пожелал Всевишният, аз утре ще намина към тебе!