Разправят, царю честити, че Абдул Самад повторил съветите си, потретил ги, почетвъртил ги, докато Джаудар рекъл:
— Запомних! Но кой може да противостои на магиите, за които ми разказа, и да изтърпи подобни велики ужаси!
— Не бой се, Джаудар! — рекъл мароканецът. — Всичко това са призраци без души!
Абдул Самад започнал да хвърля благовония в огъня и да произнася заклинания. Ето че водата се отдръпнала, показало се дъното на реката, а там — вратата на съкровищата. Пристъпил момъкът към нея, почукал, както го били научили, и чул глас:
— Кой по вратата на съкровището чука? Щом не знае заклинания, той няма място тука!
— Аз съм Джаудар бен Омар! — отговорил момъкът.
Вратата се отворила, излязъл човек с изваден меч и викнал:
— Наведи си главата да я отсека!
Навел Джаудар глава, човекът замахнал да го удари и паднал мъртъв. После и пред втората, и пред следващите врати станало така, както му бил казал мароканецът. Когато паднали заклинанията на седемте порти, пред него се появила майка му и рекла:
— Здравей, синко! Аз съм твоята майка, която те е кърмила и възпитавала, след като девет месеца те е носила в утробата си!
— Съблечи се! — викнал момъкът.
— Ти си ми син, как така ще се събличам пред тебе! — възкликнала тя.
Той протегнал ръка, грабнал меча, извадил го от ножницата и викнал:
— Съблечи се, иначе ще ти отсека главата! — тя снела нещо от себе си, а той пак я заплашил: — Събличай останалото!
Тя пак снела нещо от себе си. И така продължили, докато на нея останала само една дрешка.
— Синко! — възкликнала тя. — От камък ли ти е сърцето, че ме правиш за срамотите!
— Добре де, не събличай тази! — съгласил се той.
При тези думи тя викнала:
— Той сбърка, бийте го!
Нахвърлили се върху му пазачите на съкровището, били го, блъснали го и го изхвърлили от вратата на съкровището, която се затворила както преди. Грабнал го мароканецът, потекли водите на реката както преди. Мароканецът се замолил на бога да спаси живота на Джаудар. Той дошъл на себе си.
— Какво си направил, нещастнико? — запитал Абдул Самад.
— Минах през всичките препятствия! — отговорил момъкът. — Но щом стигнах до майка ми, помежду ни започна голям спор. Тя започна да съблича дрехите си, докато накрая й остана само една. Замоли ме да не я позоря, аз се смилих и й оставих тази дреха, а тя викна: „Той сбърка, бийте го!“ Така ме набиха, че едва не умрях, изхвърлиха ме и повече не помня нищо!
— Нали ти казах, че не бива да грешиш! — възкликнал мароканецът. — Ако се бе съблякла, щяхме да постигнем каквото желаем! Сега ще поживееш при мене, пък ще видим догодина на същия ден!
Върнали се в град Фес. Останал там Джаудар, хубаво си хапвал и пийвал, всеки ден го обличали в нова дреха, от скъпа по-скъпа, но ето че минала година и пак настъпил същият ден. Тогава мароканецът рекъл:
— Нароченият ден дойде! Да вървим!
Двамата излезли от града, стигнали реката. Мароканецът разгънал софрата, обядвали, пак извадил скрижалите, запалил огъня, измъкнал благовонията и рекъл:
— Джаудар, искам да ти дам наставления!
— Хаджи! — рекъл Джаудар. — Ако съм забравил боя, ще съм забравил и наставленията!
— Пази си живота! Не си въобразявай, че онази жена е твоята майка! Тя е сянка, приела образа на майка ти! Иска да те оплете. И ако предния път успя да се измъкнеш жив, този път, ако сбъркаш, ще те изхвърлят мъртъв!
Мароканецът сложил благовонията в огъня и заговорил заклинанията. Реката пресъхнала, Джаудар пристъпил към портата, почукал и тя се отворила. Преминал успешно седемте клопки, докато стигнал при майка си, и тя рекла: