— Султанът няма да дойде, но аз съм неговият зет! — рекъл Мааруф. — Бях му се поразсърдил, но той изпратил тези мамелюци подире ми, та се помирихме! Ти ми оказа това гостоприемство, без да ме познаваш! Аз го приемам — макар да е само паница леща, ще ям с апетит, защото съм ти гост!
Наредил да сложат паницата посред софрата и ял само от нея. А селянинът пък напълнил корема си със скъпите гозби. После Мааруф си измил ръцете и наредил на мамелюците да се нахранят. Те събрали остатъците от трапезата и се нахранили. А когато паницата с лещата се опразнила, Мааруф я напълнил със злато и казал на селянина:
— Занеси си я у дома си и ела с мен в града да ти покажа как ще те почитам!
Взел селянинът паницата, пълна със злато, подкарал воловете и тръгнал към селото, като си мислел, че има царски късмет.
Мааруф прекарал вечерта в шеги и веселби. Когато се съмнало, се вдигнал облак прах, а под него — седемстотин мулета, натоварени с най-различни платове, около тях — слуги мулетари, камилари, фенерджии. Начело на кервана яздел самият Абу Саадат, пред него четири войници носели паланкин, изтъкан с нишки от червено злато и обсипан със скъпоценни камъни. Когато стигнал до шатрата, той слязъл от мулето, целунал земята пред Мааруф и рекъл:
— Господарю, желанието ти е изпълнено изцяло! А в този паланкин има скъпоценна дреха, каквато никой цар няма! Облечи я и да тръгваме, накъдето желаеш!
— Слушай, Абу Саадат! — рекъл Мааруф. — Искам да напиша писмо, а ти да го отнесеш в град Ихтиан ал-Хутан! Ще влезеш при моя тъст царя в образ на вестоносец!
Написал Мааруф писмо и го запечатал. Абу Саадат го отнесъл на царя и го чул да говори:
— Везире, сърцето ми се стяга за зет ми! Ако знаех накъде е тръгнал, щях да пратя войници по дирите му! Поне да ми се беше обадил, преди да замине!
— Нека Аллах да е добър с теб, че вече много грешки направи! — рекъл везирът. — Този човек е разбрал, че сме разгадали що за стока е, изплашил се е и избягал!
Но ето че в този миг се появил вестоносецът. Той целунал земята пред царя и му пожелал слава, благоденствие и дълъг живот.
— Кой си ти и какво искаш? — запитал царят.
— Вестоносец съм! — отвърнал Абу Саадат. — Изпраща ме твоят зет! Той вече пристига с кервана, а по мене ти изпрати писмо!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че царят взел писмото, прочел го, а там било написано: „Пращам много поздрави до моя скъп тъст царя! Идвам с кервана, излез с войници да ме посрещнеш!“
— Аллах да почерни лицето ти, везире! — викнал царят. — Колко пъти вече стана да злословиш и петниш името на зет ми? Та лъжец ли не го нарече, та мошеник ли, та и измамник! Ето, той идва с кервана!
Навел везирът глава към земята от срам и рекъл:
— Царю честити, ами аз ти говорех така, защото керванът се забави твърде дълго!
— Предател! — креснал царят. — Какво струват моите пари пред неговия керван! Той ще ме възмезди богато за всичко! — после влязъл при дъщеря си и й казал: — Нося ти радостна вест! Съпругът ти се връща с кервана си и ми прати писмо! Излизам да го посрещна!
Зарадвала се дъщерята, но си помислила: „Ама че странна работа! Дали не се шегуваше с мене! А може и да ме е изпитвал какво ще правя!“
А по това време Али Египтянина, като видял, че украсяват града, запитал защо се прави това, и получил отговор:
— За търговеца Мааруф, царския зет! Пристига керванът му!
— Аллах е най-велик, но и това ще да е някоя хитрост! — възкликнал Али. — Той дойде при мене, защото бягаше от жена си и бе от беден по-беден! Откъде ще му дойде този керван! Нека Всевишният да скрие тайната му и да не го посрами!…
Но ето — нежно утрото изгряло и Шахразад тук приказката спряла…
И ПРЕЗ ДЕВЕТСТОТИН ДЕВЕТДЕСЕТ И ПЕТАТА НОЩ…
Тя продължила:
Разправят, царю честити, че търговците се зарадвали, че ще си върнат парите. Царят събрал войниците си и тръгнали на път.
А Абу Саадат се бил върнал вече при Мааруф и му съобщил, че е предал писмото, а после се разпоредил:
— Товарете!
Скоро мулетата били натоварени, Мааруф облякъл скъпоценната дреха и станал хиляда пъти по-внушителен от всеки земен цар! Минали половината път и насреща им се показал царят с войниците си. Като го видял облечен в онази ми ти дреха невиждана, седнал в балдахина, царят загубил ума и дума и го поздравил смирено. Поздравили го и всички сановници. Било ясно, че Мааруф е бил честен. Влезли в града. Втурнали се търговците и зацелували земята пред Мааруф, а приятелят му Али му рекъл: