— Я ми хванете онзи великан велик с твърде неприятен лик!
Биха се хора с хора, джинове с джинове, войниците на Сулейман ни мачкаха, зверовете му ни нападаха, птиците му ни кълвяха очите, деряха ни с нокти или пък удряха лицата ни с крилете си. Зверовете хапеха конете, разкъсваха войниците и само телата им оставаха по земята като сухи палмови стволове. Поражението не ни мърдаше. Аз избягах от Дамарият, но той ме гони три месеца, настигна ме и станах това, което виждаш!
Когато джинът в колоната разказал историята си, хората го запитали:
— А къде е пътят, който води към Медния град?
Показал им той пътя и им обяснил, че той има двайсет и пет порти, но нито една не се виждала, дори следа не се забелязвала и че стените му изглеждали като къс скала или като желязо, отлято в калъп.
Ето че накрая хората стигнали пред този град и спрели. Емир Муса и шейх Абдул Самад се мъчили да открият врата или начин за влизане, но нищо не се получило.
— Слушай, Талиб! — заговорил емир Муса. — Каква хитрост да измислим, за да влезем в града? Трябва да има някаква порта, през която да се влиза!
— Да послушаме Аллах, емире! — рекъл Талиб. — Нека да си починем два-три дни, пък ще намерим начин, ако е пожелал Всевишният, и порта да намерим, и вътре да влезем!
Емир Муса наредил на един от стражите да обиколи града, пък дано намери следи от порта или вход. Стражът обиколил крепостта за два дни и две нощи без почивка, на третия ден се върнал, поразен от дължината и височината на крепостта.
— Емире! — казал той. — Не бе трудно да потегля от това място, където сме спрели, и да се върна, но порта не намерих!
Муса взел със себе си Талиб бен Сахл и шейх Абдул Самад и тримата се изкачили навръх планината, която се извисявала над крепостта. Оттам видели зад стените огромен град: дворците му се извисяват, кубета ярко заблестяват, със къщи здрави и красиви, потоци текат пенливи, с плод натежали са дървета, градините в росата светят, стени могъщи, но пък празен, потънал в тишина ужасна, и само бухали в ъглите, витаят птици във висините, над покривите гарван честен оплаква хора неизвестни.
Завайкал се емир Муса, че градът е без хора, без живот и пазарища. Погледа му привлякло нещо, което било извън крепостта — там имало четири плочи от бял варовик, които се белеели в далечината. Приближил се — по тях било изсечено писмо. Наредил на шейх Абдул Самад да ги прочете. Пристъпил шейхът, вгледал се, прочел ги. На първата било записано с гръцко писмо: „Човече, онова, което погледът ти е пропуснал да види, е пред тебе. Поклони му се, че в него са твоите дни и години. Не разбра ли, че чашата ти е пълна докрай и скоро ще прелее? Преди да си влязъл в гроба — погледни! Къде са онези, които земи са завладявали, роби са унижавали и над войски са повелявали? Аллах им прати онзи, който сладости прекъсва и близък от близък откъсва!“
В долната страна на плочата били записани следните стихове:
Изохкал емир Муса и възкликнал:
— За бога, скромността на този свят е най-голямото благополучие!
Измъкнал перо и дивит и записал надписа от първата плоча. Пристъпил към втората, а на нея пишело: „Човече, какво те мами, че искаш да си вечен? Какво те плаши, когато наближиш края? Не знаеш ли, че този свят е тленен? Няма изход за никого от гибелта. Ти гледаш към нея, а си навит като кълбо в лоното й. Къде са царете, които са изградили Ирак и са господствали над далечни страни? Къде са строилите Хорасан и Исфахан? Призова ги онзи, който изпраща смърт, и те се отзоваха. Каква полза от това, което са строили и градили, не отиде с тях в отвъдното онова, което са събрали и броили!“
Отдолу на плочата имало следните стихове: