— Чакай тук — изрече бързо момичето и затвори портата. Минаха няколко минути. После един мъж я отвори.
Беше висок, с квадратни рамене, сънливи очи и спокойно лице.
— Аз съм шофьорът на Джалил хан — каза учтиво той.
— Кой?
— Неговият шофьор. Джалил хан не е тук.
— Виждам колата му — рече Мариам.
— Замина по спешна работа.
— Кога ще се върне?
— Не каза кога.
Тя заяви, че ще чака.
Човекът затвори портата. Мариам седна и сви колене до гърдите си. Беше привечер и започваше да огладнява. Изяде бонбона на каруцаря. Малко по-късно шофьорът пак излезе.
— Трябва да си вървиш у дома — каза й той. — След по-малко от час ще се стъмни.
— Свикнала съм с тъмното.
— Ще стане и студено. Нека да те закарам вкъщи. Ще му кажа, че си идвала.
Мариам само го изгледа.
— Ще те заведа на хотел тогава. Там можеш да се наспиш. А на сутринта ще видим какво можем да направим.
— Пусни ме вътре.
— Наредено ми е да не го правя. А и никой не знае кога ще се върне той. Може да е след дни.
Мариам скръсти ръце.
Шофьорът въздъхна и я погледна с незлоблив упрек.
През годините Мариам щеше да има предостатъчно възможност да мисли как ли биха се обърнали нещата, ако беше оставила шофьорът да я откара в колибата. Но тя не го направи. Цяла нощ седя пред къщата на Джалил. Видя как небето потъмнява и сенките поглъщат фасадите на къщите наоколо. Татуираното момиче й донесе малко хляб и чиния ориз, но тя заяви, че не ги иска. Момичето ги остави наблизо. От време на време Мариам дочуваше стъпки надолу по улицата, захлопване на врати, приглушени поздрави. Лаеха кучета. Когато й прималя от глад, изяде ориза и хляба. После се заслуша в песента на щурците из градините. Облаци се плъзгаха покрай бледата луна.
На сутринта някой я разтърси и тя се събуди внезапно. Видя, че през нощта са я покрили с одеяло. Шофьорът я стискаше за раменете.
— Престани с тоя цирк! Време е да си вървиш.
Мариам седна и разтърка очи. Гърбът и вратът я боляха.
— Ще го чакам — отсече тя.
— Погледни ме — рече шофьорът. — Джалил хан каза, че трябва да те закарам вкъщи. Веднага. Разбираш ли? Така каза. — Той отвори задната врата на колата. — Хайде, ела.
— Искам да го видя — настоя тя и се разплака.
Шофьорът изпъшка.
— Нека да те закарам. Хайде, дохтар джо.
Мариам стана и тръгна към него. Но в последния миг се завъртя и хукна към портата. Усети пръстите на шофьора на рамото си. Тя се отскубна и прелетя през отворената порта. След секунда се озова в градината на Джалил, където видя проблясваща стъклена постройка с растения в нея, лози, виещи се по дървени подпори, езерце с рибки, плодни дръвчета и нацъфтели храсти. Погледът й се плъзна по всички тези неща, преди да зърне лицето му — отвъд градината, на един прозорец на горния етаж. То се мярна там само за миг, но това й беше достатъчно, за да види как очите му се разширяват и устата му зейва. После лицето му изчезна. Една ръка дръпна трескаво шнура и пердетата се спуснаха.
Сетне две ръце се завряха под мишниците й и тя увисна над земята. Започна да рита. Камъчетата изпаднаха от джоба й и се разпиляха. Мариам не спря да рита и да мята ръце, докато шофьорът я носеше към колата, където я сложи върху студената кожа на задната седалка.
Докато караше, той говореше тихо и утешително. Мариам не го чуваше. По целия път, друсайки се на задната седалка, не спря да плаче. Бяха сълзи на мъка, гняв, разочарование. Но най-вече сълзи на дълбок, много дълбок срам, че толкова глупаво е станала жертва на Джалил, че се е тормозила какво да облече и че зеленият хиджаб не отива на роклята й; че извървя целия този път, че отказа да си тръгне, че спа на улицата като бездомно куче. Беше я срам и задето не се трогна от сломеното лице на майка си, от подпухналите й очи. Нана я беше предупредила и се оказа права.
Мариам не спря да мисли за лицето му на горния прозорец. Той я остави да спи навън. На улицата. Мариам лежеше на седалката и плачеше. Не се изправи, не искаше никой да я вижда. Представи си как тази сутрин цял Херат е разбрал за позора й. Искаше й се молла Файзула да е тук с нея, за да сложи глава на скута му и да се остави да я утеши.
След известно време пътят стана по-неравен и стръмен. Изкачваха се по шосето между Херат и Гул Даман.
Чудеше се какво ще каже на нана. Как щеше да се извинява? Как изобщо щеше да се изправи пред нея?
Колата спря, шофьорът й помогна да слезе и каза:
— Ще те изпратя.
Тя се остави да я преведе през шосето и да я придружи нагоре по черния път. Край пътеката растяха орлов нокът и млечка. Над цветята жужаха пчели. Шофьорът я хвана за ръка и й помогна да прегази през потока. После я пусна и заговори за ужасните ветрове в Херат, как скоро щели да задухат от сутрин до вечер, цели сто и двайсет дни, как пясъчните мухи щели да продължат да хапят като обезумели, но после внезапно застана пред нея, опита се да затисне очите й и я забута назад по пътя, по който бяха дошли.