— Връщай се! Не, не гледай! Обърни се! Тръгвай назад!
Само че не беше достатъчно бърз и Мариам видя. Порив на вятъра раздели спускащите се като завеса клони на плачещата върба и Мариам съзря гледката под дървото — преобърнатия стол с правата облегалка, закаченото на висок клон въже и поклащащата се на него нана.
6
Погребаха нана в един ъгъл на гробището в Гул Даман.
Мариам стоеше до Биби джо, сред жените, докато молла Файзула четеше молитви до гроба, а мъжете спускаха увитото в платно тяло.
После Джалил заведе Мариам в колибата и се постара да покаже на придружаващите ги селяни колко е загрижен за дъщеря си. Събра няколко нейни вещи и ги сложи в един куфар.
Седна до леглото й и взе да й вее с ветрило. Погали я по челото и с печално изражение я попита не иска ли нещо. Нещичко, каквото и да е.
— Искам молла Файзула — отвърна Мариам.
— Разбира се. Той е отвън. Ще го доведа.
Едва когато слабата прегърбена фигура на молла Файзула се появи в рамката на вратата, Мариам заплака за пръв път през този ден.
— О, Мариам джо. — Той седна до нея и взе лицето й в шепите си. — Хайде, поплачи си, детето ми, поплачи си. Не е срамно. Но помни какво казва Коранът: „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи на изпитание.“ Коранът казва истината, Мариам джо. За всяко изпитание и за всяка болка, която стоварва на раменете ни, Бог има основание.
Но Мариам не долавяше утеха в Божиите слова. Не и този ден. Не и тогава. Всичко, което чуваше, бяха думите на нана: „Ще умра, ако ме оставиш. Просто ще умра.“ Можеше само да плаче и да плаче и сълзите й мокреха покритата с петна пергаментова кожа на ръцете на молла Файзула.
Докато пътуваха към дома на Джалил, той седеше на задната седалка на колата си, прегърнал през рамо Мариам.
— Можеш да останеш при мен, Мариам джо — каза той. — Вече наредих да ти се приготви стая. Тя е на горния етаж. Ще ти хареса, струва ми се. Гледа към градината.
За пръв път го слушаше с ушите на нана. Сега толкова ясно долавяше неискреността, която винаги се беше таила в думите му, в празните, лъжливи обещания. Не можеше да си наложи да го погледне.
Когато колата спря пред дома му, шофьорът заобиколи да им отвори вратата и взе куфара на Мариам. Сложил длани на раменете й, Джалил я побутна напред и тя влезе през същата порта, пред която два дни по-рано бе спала на тротоара и го бе чакала. Времето преди два дни — когато мислеше, че не желае нищо по-силно от това да се разхожда с баща си из тази градина — сега й изглеждаше безкрайно далечно. Как можа животът да се преобърне толкова бързо, питаше се. Вървеше по пътеката от сиви плочи, забола очи в краката си. Усещаше присъствието на хора, които говореха тихо и отстъпваха, за да им направят път. Чувстваше смазващите погледи, които я следяха от прозорците. Мариам не вдигна очи от земята и след като влязоха в къщата. Мина по кафеникав килим на бели и сини осмоъгълници, мярна бегло мраморните постаменти на статуи, долната част на вази, ресните на пъстроцветни гоблени по стените. Стълбата, по която се заизкачваха двамата с Джалил, беше широка и застлана с подобен кафеникав килим, прикрепен с пречки в основата на всяко стъпало. Горе Джалил я поведе наляво по дълъг и също покрит с килим коридор. После спря пред една врата, отвори я и въведе Мариам.
— Сестрите ти Нилуфар и Атие понякога си играят в тази стая — рече той, — но обикновено в нея настаняваме гостите. Ще се чувстваш удобно, струва ми се. Хубава е, нали?
Вътре имаше легло с одеяло на зелени цветя, чиято плетка наподобяваше килийките на пчелна пита. Пердетата в същата гама бяха дръпнати и от прозореца се виждаше градината. До леглото имаше скрин с три чекмеджета и ваза. По полиците на стените бяха наредени снимки на непознати хора. На една от тях видя еднакви по форма, но различни по големина дървени кукли, подредени в редичка — от най-голямата до най-малката. Джалил проследи погледа й и каза:
— Това са матрьошки. Купих ги от Москва. Можеш да си играеш с тях, ако искаш. Никой няма да ти се разсърди.
Мариам седна на леглото.
— Имаш ли нужда от нещо? — попита Джалил.
Тя легна и затвори очи. След малко чу тихото хлопване на вратата.
Мариам не напускаше стаята, освен когато й се налагаше да използва тоалетната в дъното на коридора. Момичето с татуировката, което й беше отворило портата, й носеше храната на поднос — агнешки кебап, сабзи, зеленчукова супа. Повечето неща оставаха недокоснати. Джалил се качваше по няколко пъти на ден, сядаше на леглото до нея и я питаше дали е добре.