— Можеш да се храниш долу с нас — предложи той, но не много уверено. И охотно се съгласи, когато му каза, че предпочита да яде сама.
Мариам безстрастно наблюдаваше от прозореца онова, което през по-голямата част от живота си бе мечтала да види — всекидневието на Джалил. През портата забързано влизаха и излизаха слуги. Един градинар постоянно подрязваше храстите и поливаше цветята в оранжерията. На улицата спираха дълги лъскави коли.
От колите се появяваха мъже в костюми, с чапани и шапки от каракул, жени с хиджаби и прилежно сресани деца. Мариам наблюдаваше как Джалил се здрависва с тези непознати хора, гледаше как кръстосва длани на гърдите си и кима на съпругите им и разбираше, че нана е казвала истината. Мястото й не беше тук.
— Но къде е моето място? Какво ще правя сега?
„Аз съм всичко, което имаш на този свят, Мариам, и когато го напусна, ще останеш без нищо. Самата ти си нищо!“
На втория ден в стаята влезе едно момиченце.
— Трябва да взема нещо — каза то.
Мариам приседна в леглото, скръсти крака и покри скута си с одеялото. Момиченцето бързо прекоси стаята, отвори вратата на дрешника и извади от там една квадратна сива кутия.
— Знаеш ли какво е това? — попита и отвори кутията. — Казва се грамофон. Свири с плочи. Нали разбираш, музика. Грамофон.
— Ти си Нилуфар и си на осем.
Момиченцето се засмя. Имаше усмивката на Джалил и неговата брадичка с трапчинка.
— Откъде знаеш?
Мариам сви рамене. Не каза на Нилуфар, че някога бе нарекла на нея едно камъче.
— Искаш ли да чуеш някоя песен?
Мариам отново сви рамене.
Нилуфар включи грамофона, измъкна от джобчето на капака малка плоча, постави я и закрепи на ръба й игличката. Зазвуча музика.
— Знаеш ли я?
— Не.
— От един ирански филм е. Гледах го в киното на татко. Ей, искаш ли да видиш нещо?
Преди Мариам да успее да отговори, Нилуфар вече бе залепила длани и чело на пода. В следващия миг стъпалата й отхвръкнаха във въздуха и тя застана с главата надолу.
— Можеш ли така? — попита с дрезгав глас.
— Не.
Нилуфар спусна крака, изправи се и придърпа надолу блузката си.
— Мога да те науча — каза тя и издуха паднал на веждата й кичур. — Е, колко дълго ще останеш у нас?
— Не знам.
Мама казва, че не си ми истинска сестра, както говориш.
— Никога не съм говорила такива работи — излъга Мариам.
— Тя казва, че ги говориш. Виж, аз нямам нищо против това, нито пък да си ми сестра. Нямам нищо против.
Мариам легна.
— Сега съм уморена.
— Мама казва, че един джин е накарал майка ти да се обеси.
— Спри — каза Мариам и се обърна на другата страна. — Спри тая музика.
Същия ден дойде и Биби джо. Точно тогава валеше. С изкривено от болка лице тя отпусна огромното си тяло на един стол до леглото.
— Тоя дъжд, Мариам джо, ще ме съсипе. Влагата е убиец за ставите ми. Ооох, ела, детето ми, ела при Биби джо. Не плачи, недей. Горкичкото, бедното дете.
През нощта Мариам дълго не можа да заспи. Лежеше и гледаше небето, вслушваше се в стъпките долу, в приглушените гласове зад стените, в плющящия по прозореца дъжд. А когато задряма, изведнъж се събуди от викане.
Отдолу се разнасяха гневни пискливи гласове. Не чуваше отчетливо думите. После се затръшна врата.
На другата сутрин я навести молла Файзула. Щом зърна на вратата своя приятел, бялата му брада, благата му беззъба усмивка, Мариам усети как сълзите парят ъгълчетата на очите й. Скочи от леглото и се втурна към него. Целуна му ръка, а той както винаги я целуна по челото. Мариам придърпа един стол до леглото си.
Той й показа Корана, който беше донесъл, отвори го и каза:
— Мисля, че няма смисъл да пропускаме заниманията си, нали?
— Знаеш ли, вече нямам нужда от уроци, молла сахиб. Още преди години ме научи на всяка сура, на всеки аят в Корана.
Той се усмихна и вдигна ръце в знак, че се предава.
— Е, признавам си, че съм разкрит. Не можах да измисля по-добро оправдание да дойда да те видя.
— Нямаш нужда от оправдание. Не и ти.
— Колко мило, че го казваш, Мариам джо.
Той й подаде своя Коран и както я беше учил, тя го целуна три пъти, като между целувките го вдигаше до челото си, а после му го върна.
— Как си, момичето ми?