— Продължавам… — поде Мариам, но трябваше да спре, защото в гърлото й заседна буца. — Продължавам да си мисля какво ми каза нана, преди да тръгна. Тя…
— Не, не, не. — Молла Файзула сложи ръка на коляното й. — Майка ти, да я прости Аллах, беше неуравновесена и нещастна жена, Мариам джо. Тя си причини нещо ужасно. На себе си, на теб, а и на Аллах. Той ще й прости, защото е милостив, но е натъжен от това, което стори тя. Аллах не одобрява отнемането на живот, било то свой или чужд, защото Той казва, че животът е свято нещо. Чуй ме. — Старецът придръпна стола си към нея и взе ръката й в дланите си. — Познавах майка ти, отпреди да се родиш, когато тя беше още момиче, и ти казвам, че и тогава беше нещастна. Боя се, че семето на това, което извърши, беше посято много отдавна. Искам да кажа, че вината не е твоя. Не е твоя вината, момичето ми.
— Не биваше да я оставям. Трябваше…
— Престани. Тези мисли не са хубави, Мариам джо. Чуваш ли ме, дете? Те ще те съсипят. Не си виновна ти. Не си виновна ти.
Мариам кимна, но колкото и отчаяно да й се искаше, не можеше да му повярва.
Един следобед седмица по-късно някой почука на вратата и в стаята влезе висока жена. Беше с хубава кожа, червеникава коса и дълги пръсти.
— Аз съм Афсун — каза тя. — Майката на Нилуфар. Защо не се измиеш и не слезеш долу, Мариам?
Мариам отвърна, че предпочита да си остане в стаята.
— Не, на фахмиди, ти не разбра. Трябва да слезеш долу. Трябва да ти кажем нещо. Важно е.
7
Седяха срещу нея — Джалил и жените му — на дълга тъмнокафява маса. Между тях, в центъра на масата, имаше кристална ваза със свежи далии и запотена кана с вода. Червенокосата жена, която й бе казала, че е майка на Нилуфар, седеше от дясната страна на Джалил, а другите две — Хадиджа и Наргис, от лявата. Всяка от жените носеше тънък черен шал, но не на главата, а преметнат около врата, сякаш в последния момент.
Мариам, която не можеше да си представи, че ще носят черно заради нана, реши, че някоя от тях или самият Джалил го е предложил малко преди да я повикат.
Афсун наля вода от каната и постави чашата пред Мариам върху карирана салфетка.
— Още е пролет, а вече е топло — каза тя и помаха ръце пред лицето си да се разхлади.
— Харесва ли ти стаята? — попита Наргис, която имаше сплескана брадичка и къдрава черна коса. — Надяваме се, че се чувстваш удобно. Това… изпитание… сигурно е много мъчително за теб. Тежък момент.
Другите две кимнаха. Мариам забеляза оскубаните им вежди, тънките усмивки на съчувствие към нея. Усети неприятно бучене в главата си. Гърлото й гореше. Тя отпи малко вода.
През широкия прозорец зад Джалил се виждаха цъфнали ябълки. Отстрани до прозореца имаше бюфет от тъмно дърво, а във витрината му — часовник и снимка в рамка на Джалил и три момчета, които държаха риби. Слънцето блестеше по люспите на рибите. Джалил и момчетата се усмихваха.
— Е — започна Афсун, — аз… ние те извикахме тук, защото имаме да ти съобщим много хубава новина.
Мариам вдигна очи. Долови как жените си размениха бързи погледи над главата на Джалил, който се беше отпуснал на стола, вперил невиждащи очи в каната на масата. Хадиджа, най-старата от трите, обърна очи към Мариам, на която й се стори, че и това е било обсъдено и решено, преди да я повикат.
— Имаш кандидат — рече Хадиджа.
Стомахът й се сви.
— Какво имам? — попита тя с вцепенени устни.
— Хастегар. Кандидат-жених. Името му е Рашид — продължи Хадиджа. — Приятел е на един човек, с когото баща ти търгува. Рашид е пущун, от Кандахар, но живее в Кабул, в квартала Дех-Мазанг. Има си собствена двуетажна къща.
Афсун кимаше, а сетне додаде:
— И говори фарси като нас, като теб. Тъй че не се налага да учиш пущу.
Мариам усети тежест в гърдите. Стаята се залюля нагоре-надолу, подът под краката й се разклати.
— Той е обущар — заобяснява Хадиджа. — Но не някакъв уличен обущар, не, не. Има си собствена работилница и е един от най-търсените майстори в Кабул. Прави обувки за дипломати, за президентското семейство… за хора от висшата класа. Така че, както разбираш, няма да му е трудно да те издържа.
Мариам впери поглед в Джалил, а сърцето й щеше да изхвръкне.
— Истина ли е? Истина ли е това, което тя казва?
Но Джалил не вдигна очи към нея, а продължи да хапе долната си устна, вторачен в каната.
— Е, вярно, че е малко старичък за теб — обади се Афсун. — Но едва ли е повече от… четирийсет. Най-много да е на четирийсет и пет. Нали така, Наргис?
— Ами да. Но аз съм виждала да дават деветгодишни момичета на двайсет години по-стари от твоя кандидат, Мариам. Всички сме виждали. На колко си ти, на петнайсет? Хубава, солидна възраст да се задомиш.