При тези думи всички закимаха ентусиазирано. На Мариам не й убягна, че не отвориха дума за сестрите й Сайде или Нахид, и двете на нейната възраст, и двете ученички в училището „Мехри“ в Херат, и двете с намерение да продължат в Кабулския университет. За тях петнайсет явно не беше хубава, солидна възраст за задомяване.
— А освен това — продължи Наргис — и той е преживял тежка загуба. Жена му умряла при раждане преди десет години. А след това, преди три години, синът му се удавил в едно езеро.
— Много тъжно, да. През последните няколко години си търсел жена, но не намерил подходяща.
— Не искам — каза Мариам и погледна Джалил. — Не го ща. Не ме карай. — Отвращаваха я плачевните умолителни нотки в гласа й, но не можа да се сдържи.
— Хайде, бъди разумна, Мариам — рече една от съпругите.
— Мариам вече не следеше кой какво казва. Продължи да гледа втренчено Джалил и да чака той да отвори уста, да каже, че всичко това не е истина.
— Не можеш да прекараш остатъка от живота си тук.
— Не искаш ли да имаш свое семейство?
— Да.
— Свой дом и деца?
— Трябва да продължиш напред.
— Вярно, че е за предпочитане да се омъжиш за местен, за таджик. Но Рашид поне е здрав и се интересува от теб. Има дом и работа. Това е най-важното, нали? А Кабул е красив и интересен град. Може да нямаш друга такава възможност.
Мариам погледна съпругите и каза:
— Ще живея с молла Файзула. Той ще ме прибере, сигурна съм.
— Не, дума да не става — отсече Хадиджа. — Той е стар и е… — И затърси точната дума, а Мариам осъзна, че онова, което всъщност искаше да каже, е „и е толкова близо“. Разбра какво целят да направят. „Може да нямаш друга такава възможност.“ Нито пък те. Бяха опозорени от появата й на този свят и това бе техният шанс да заличат веднъж завинаги сетната следа от скандалната грешка на съпруга си. Отпращаха я надалеч, защото беше крачещото и дишащо въплъщение на техния позор.
— Той е толкова стар и немощен — довърши най-сетне Хадиджа. — А и какво ще правиш, когато той си отиде? Ще си бреме за семейството му.
Както сега за нас. Мариам почти видя неизречените думи да излизат от устата на Хадиджа като пара в мразовит ден.
Представи си, че е в Кабул, огромен, непознат, многолюден град. Джалил веднъж й каза, че е на шестстотин и петдесет километра на изток от Херат. Шестстотин и петдесет километра. Най-голямото разстояние, на което се бе отдалечавала от колибата, бяха двата километра пеш до къщата на Джалил. Представи си, че живее там, в Кабул, на другия край на това невъобразимо разстояние, в дома на непознат човек, където трябва да се съобразява с настроенията и желанията му. Щеше да се наложи да чисти къщата на този Рашид, да му готви, да му пере дрехите. А щеше да има и други задължения — нана й беше казала какво правят съпрузите с жените си. Тъкмо мисълта за тези действия, които си представяше като болезнени и отвратителни, я изпълниха с такъв страх, че се изпоти.
Отново се обърна към Джалил.
— Кажи им. Кажи им, че няма да им позволиш да го направят.
— Той, баща ти, вече даде отговора си на Рашид — каза Афсун. — Рашид е тук, в Херат. Пристигна чак от Кабул. Брачната никка ще е утре сутринта, а по обед има автобус за Кабул.
— Кажи им! — изкрещя Мариам.
Жените притихнаха и тя усети, че и те са втренчили поглед в него. И чакат. В стаята се възцари тишина. Джалил продължаваше да върти халката си с унило, безпомощно изражение. Часовникът във витрината тиктакаше.
— Джалил джо — обади се най-сетне една от съпругите.
Очите му се вдигнаха бавно, срещнаха очите на Мариам, спряха за миг и след това се наведоха. Той отвори уста, но от нея излезе само тежка въздишка.
— Кажи нещо — проплака Мариам.
Най-сетне той проговори със задавен, едва чут глас:
— По дяволите, Мариам, не ми причинявай това. — Изрече го тъй, сякаш беше единственият потърпевш.
И тогава тя усети как напрежението изчезна от стаята. Съпругите на Джалил още по-оживено започнаха да я успокояват и насърчават. Мариам заби поглед в масата. Забеляза елегантната извивка на краката, заоблените ъгли, блясъка на огледалната тъмнокафява повърхност. Забеляза, че при всяко нейно издишване повърхността се замъглява и тя изчезва от масата на своя баща.
Афсун я придружи до стаята горе и когато затвори вратата, Мариам чу превъртането на ключа.
8
На сутринта я накараха да облече тъмнозелена рокля с дълги ръкави върху бели памучни шалвари. Афсун й даде зелен хиджаб и сандали, които подхождаха на тоалета.
Отведоха я в стаята с дългата кафява маса, в средата на която беше сложен Коранът; имаше и купа със захаросани бадеми, зелен воал и огледало. На масата вече седяха двама непознати мъже — свидетели, предположи тя, и един молла, когото също не беше виждала.