Джалил носеше светлокафяв костюм и червена вратовръзка. Косата му беше измита. Когато й издърпа стол, за да седне, той се опита да й се усмихне насърчително. Този път Хадиджа и Афсун седнаха от нейната страна.
Моллата посочи воала и Наргис го сложи на главата й. Мариам сведе очи към ръцете си.
— Вече можете да го повикате — каза Джалил.
Мариам го подуши, преди да го види. Цигарен дим и тежък сладникав одеколон, не като на Джалил. Миризмата нахлу и изпълни ноздрите й. Иззад воала зърна с крайчеца на окото си висок мъж с голямо шкембе и широки рамене, който се наведе, за да влезе. Тя едва не хлъцна, като видя колко е огромен, и бързо сведе поглед, но сърцето не спираше да се блъска в гърдите й. Усети, че той продължава да стои на прага. А после бавно и тежко прекоси стаята. Купата с бадемите на масата зазвънтя в такт със стъпките му. Стовари се с пъшкане на стола до нея. Дишаше шумно.
Моллата каза няколко приветствени думи. Обясни, че това няма да е традиционна никка.
— Разбирам, че Рашид ага има билети за автобуса, който скоро тръгва за Кабул. Така че, за да спестим време, ще пропуснем някои от ритуалите.
Моллата изрече благословиите и каза нещо за значимостта на брака. Попита Джалил дали има възражения срещу този съюз и Джалил поклати глава. После моллата попита Рашид дали иска да се ожени за Мариам. Рашид каза „да“. Грубият му дрезгав глас й напомни за хрущенето на сухи есенни листа под тежки стъпки.
— А ти, Мариам, приемаш ли този мъж за свой съпруг?
Тя не отвърна. Чу покашлянето на някой от присъстващите.
— Приема го — обади се женски глас от края на масата.
— Всъщност тя сама трябва да отговори — каза моллата. — И трябва да изчака, докато попитам три пъти. Такъв е обичаят.
Зададе въпроса още два пъти. Когато Мариам не отговори, попита още веднъж, този път по-настойчиво. Мариам усети как Джалил се размърда на стола си до нея, как под масата нервно зашаваха крака. Няколко души отново се прокашляха. Една тънка бяла ръка се протегна и избърса някакви прашинки от масата.
— Мариам — прошепна Джалил.
— Да — рече тя с треперещ глас.
Мушнаха огледало под воала. Най-напред Мариам видя собственото си лице, неоформените прави вежди, сплесканата коса, посърналите зелени очи, толкова приближени, че човек би я взел за кривогледа. Кожата й беше изпръхнала и сивкава. Помисли си, че челото й е прекалено високо, брадичката твърде остра, а устните — много тънки. Триъгълно издължено лице, напомнящо хрътка. Но въпреки това, колкото и да бе странно, тези невзрачни поотделно черти оформяха приятна физиономия, макар и не красива.
В това огледало Мариам за пръв път зърна бегло Рашид — едрото лице, квадратно и червендалесто; гърбавия нос; пламналите бузи, които издаваха спотаено задоволство; воднистите кръвясали очи; гъстите зъби, притиснали двата предни, които бяха изхвръкнали напред; смущаващо тясното чело, толкова тясно, че едва ли имаше повече от два пръста между рунтавите вежди и четинестата прошарена коса.
За миг погледите им се срещнаха в огледалото и се плъзнаха настрани.
Това е лицето на моя съпруг, помисли си Мариам.
Двамата си размениха тънки златни халки, които Рашид измъкна от джоба на сакото си. Ноктите му бяха жълто-кафяви като вътрешността на гниеща ябълка, някои от тях дълги и закривени. Ръцете й трепереха, когато се опита да надене халката на пръста му, и той трябваше да й помогне. Нейната халка беше малко тясна, но Рашид без усилия я прекара през кокалчето на пръста й.
— Ето — каза той.
— Хубав пръстен — обади се една от съпругите. — Прекрасен е, Мариам.
— Остана само да се подпишете — рече моллата.
Докато изписваше името си, Мариам усещаше, че всички очи са се втренчили в ръката й. Следващия път, двайсет и седем години по-късно, когато отново постави подписа си върху документ, пак присъстваше молла.
— Вече сте съпруг и съпруга — каза моллата. — Табрик. Поздравления.
Рашид чакаше в ярко боядисания автобус. Мариам не го виждаше от мястото до задната броня, където стоеше с Джалил, но виждаше дима от цигарата му, който се извиваше нагоре от отворения прозорец. Хората си махаха, сбогуваха се, целуваха Корана и си го подаваха. Босоноги момчета, скрити зад отрупани с дъвки и цигари подноси, се стрелкаха между пътниците.
Джалил не спираше да й говори, че Кабул е толкова красив, та императорът на моголите Бабур пожелал да го погребат там. Мариам знаеше, че ще продължи да приказва за градините на Кабул, за магазините, дърветата и въздуха и само след минути тя ще е в автобуса, а той ще крачи успоредно с него, ще маха радостно, невредим, пощаден.