Мариам не можеше да позволи това.
— Аз те боготворях — рече тя.
Джалил млъкна на средата на изречението, скръсти ръце, пак ги отпусна.
Младо индийско семейство — жената, прегърнала момченце, а мъжът, влачещ куфар — се провря между тях. Джалил като че ли им беше благодарен за прекъсването. Индийците се извиниха и той им се усмихна любезно.
— Всеки четвъртък седях с часове и те чаках. Умирах от притеснение, че няма да дойдеш.
— Предстои ти дълъг път. Трябва да хапнеш нещо. — Предложи да й купи хляб и козе сирене.
— Постоянно мислех за теб. Молех се да живееш до сто години. Не знаех… Не знаех, че си се срамувал от мен.
Джалил сведе поглед и като преждевременно пораснало дете зачопли земята с върха на обувката си.
— Ти се срамуваше от мен.
— Ще дойда да те видя — измърмори той. — Ще дойда в Кабул и ще се видим. Ще…
— Не. Не — извика тя. — Не идвай. Няма да се срещна с теб. Да не си посмял да дойдеш. Не искам да те знам. Не искам да те виждам. Никога повече.
Той я погледна наскърбен.
— Тук свършва всичко между нас. Кажи си прощалните думи.
— Не си тръгвай така — промълви Джалил.
— Дори не се сети да ми дадеш време да се сбогувам с молла Файзула.
Тя се обърна и тръгна към вратата на автобуса. Усещаше, че върви след нея. Вече на стъпалото, чу зад гърба си:
— Мариам джо.
Тръгна по пътеката и с крайчеца на окото си забеляза, че той крачи успоредно с нея, но не го погледна. Стигна до дъното на автобуса, където Рашид седеше с нейния куфар между краката си. Мариам не реагира, когато дланите на Джалил се залепиха на прозореца, нито, когато зачука по стъклото. А когато автобусът потегли, не се обърна да види как той подтичва край него, как изостава и изчезва в облака от пушек и прах.
Рашид, който беше заел мястото до прозореца и съседното, сложи голямата си длан върху ръцете й.
— Хайде, момиче, хайде — заповтаря той, гледайки с едно око през прозореца, сякаш там имаше нещо по-интересно.
9
Пристигнаха пред дома му привечер на другия ден.
— Намираме се в Дех-Мазанг — обясни Рашид. Стояха отвън на тротоара. Той държеше в едната си ръка куфара й, а с другата отключваше дървената порта. — В югозападната част на града сме. Наблизо е зоологическата градина. И университетът.
Мариам кимна. Вече беше проумяла, че за да го разбира, трябва много да внимава. Не беше свикнала с кабулския диалект на фарси, при това изговарян с пущунски акцент — пущу беше езикът на родния му Кандахар.
Той от своя страна, изглежда, не се затрудняваше да разбира нейния хератски фарси.
Мариам бързо огледа тесния непавиран път, на който се намираше домът му. Къщите бяха залепени една за друга, с общи стени и малки дворове отпред, защитени от улицата с дувари. Повечето бяха тухлени и с плоски покриви, но имаше и кирпичени, с кафеникавия цвят на околните планини. От двете страни на пътя имаше канавки с мътна вода. Тук-там бяха струпани купчини боклук, нападнати от мухи. Къщата на Рашид бе на два етажа и си личеше, че някога е била синя.
Рашид отвори портата и Мариам се озова в малък занемарен двор с хилава пожълтяла трева. Вдясно, в страничен двор, имаше клозет, а вляво — кладенец с ръчна помпа и редица закърнели фиданки. Близо до кладенеца имаше барака за сечива и инструменти и подпрян до стената велосипед.
— От баща ти разбрах, че обичаш да ловиш риба — каза Рашид, докато вървяха към къщата. Мариам забеляза, че няма заден двор. — На север от тук има долини. Реките са пълни с риба. Някой ден мога да те заведа там.
Той отключи и я въведе вътре.
Къщата му беше много по-малка от тази на Джалил, но в сравнение с колибата на Мариам и нана беше огромна. На първия етаж имаше коридор, дневна и кухня, в която й показа съдовете и тиганите, тенджерата под налягане и един газов котлон. В дневната имаше зеленикав кожен диван. Отстрани кожата беше раздрана и нескопосно съшита. Стените бяха голи. Освен дивана имаше маса, два сгъваеми стола и два с плетени седалки, както и черна чугунена печка в ъгъла.
Мариам застана в средата на дневната и се огледа. В колибата можеше да докосне тавана с върха на пръстите си. Можеше, както лежеше на леглото си, да определи часа по ъгъла, под който падаха лъчите през прозореца. Знаеше докъде ще се отвори вратата, преди пантите да изскърцат. Знаеше всяка дупчица и пукнатина във всяка от трийсетте дъски на пода. Но сега всички тези познати неща бяха изчезнали. Нана беше мъртва, а тя беше тук, в непознат град и от досегашния й живот я деляха долини, планини със снежни върхове и цели пустини. Беше в чужда къща с много стаи, пропити от миризма на цигари, с непознати шкафове, пълни с непознати съдове, с тежки тъмнозелени завеси и тавани, които не можеше да докосне с върха на пръстите си. Макар и голяма, тази къща я задушаваше. Безкрайно й домъчня за нана, за молла Файзула, за стария й живот.