И тя се разплака.
— За какво ревеш? — попита троснато Рашид, бръкна в джоба на панталона си, разтвори пръстите й и пъхна в шепата й носна кърпа. Запали цигара и се облегна на стената. Гледаше я как притиска кърпата към очите си. — Свърши ли?
Мариам кимна.
— Сигурна ли си? — Да.
Тогава Рашид я хвана за лакътя и я заведе до прозореца на дневната.
— Този прозорец гледа на север — каза той и чукна по стъклото с извития нокът на показалеца си. — Насреща е планината Асмай, виждаш ли, а вляво е планината Али-абад. В подножието й е университетът. Зад нас, на изток, но не можеш да я видиш от тук, е планината Шир Дарва-за. Всеки ден по обед от там гърмят с оръдие. Веднага спри да плачеш! Не се шегувам.
Мариам избърса очите си.
— Това е нещо, което не мога да търпя — каза той намръщено. — Да слушам жена да плаче. Съжалявам. Не понасям сълзи и ревове.
— Искам у дома — рече Мариам.
Рашид изпъшка с раздразнение. Цигареният му дъх я блъсна в лицето.
— Няма да го приема лично. Но само този път.
Той пак я хвана за лакътя и я заведе горе.
На втория етаж имаше тесен слабо осветен коридор и две спални. Вратата на по-голямата беше открехната и Мариам зърна, че и тя като останалата част от къщата е без много мебели — легло в ъгъла с кафяво одеяло и възглавница, стенен гардероб, скрин. С изключение на малко огледало стените бяха голи. Рашид затвори вратата.
— Това е моята стая. — Каза й, че може да се настани в стаята за гости. — Надявам се, че нямаш нищо против. Свикнал съм да спя сам.
Мариам не му каза какво облекчение изпита — поне от това.
Стаята, която щеше да е нейна, беше много по-малка от онази, в която я настаниха у Джалил. В нея имаше легло, стар сивкаво кафяв скрин и малък дрешник. Прозорецът гледаше към двора и улицата. Рашид остави куфара й в ъгъла.
Мариам седна на леглото.
— Не забеляза — каза той и отстъпи към прага. Приведе се, за да се вмести в рамката на вратата. — Погледни към прозореца. Знаеш ли какви са? Сложих ги, преди да тръгна за Херат.
Едва сега Мариам видя на перваза кошница, от която се подаваха бели туберози.
— Харесват ли ти? Ще им се радваш ли?
— Да.
— Тогава можеш да ми благодариш.
— Извинявай, че не ги забелязах. Ташакор…
— Трепериш. Може би те плаша. Така ли е? Боиш ли се от мен?
Мариам не го гледаше, но долови игривост в тона му, нещо като закачка. Тя побърза да поклати глава и си даде сметка, че това е първата й лъжа в техния брачен живот.
— Не? Добре тогава. Браво на теб. Е, това е твоят дом отсега нататък. Ще ти хареса, ще видиш. Казах ли ти, че имаме електричество? През повечето дни и всяка вечер.
Той понечи да си тръгне. В коридора поспря, всмука дълбоко от цигарата и присви очи от дима. Мариам помисли, че ще каже нещо, но той не го направи. Затвори вратата и я остави сама с нейния куфар и нейните цветя.
Първите няколко дни Мариам почти не напускаше стаята. Призори се събуждаше за сутрешния намаз от далечния вик на някой мюезин, след което се вмъкваше обратно в леглото. Докато лежеше, чуваше как Рашид се мие в банята и надниква в стаята й, преди да отиде в работилницата си. Гледаше го от прозореца как закрепва обяда си на багажника на колелото и го изкарва през двора на улицата. Гледаше го как потегля, а после едрата му фигура с широки рамене изчезваше зад завоя в края на улицата.
През повечето време тя лежеше в леглото, самотна и нещастна. Понякога слизаше в кухнята, прокарваше ръце по лепкавия шкаф, покрит с мазни петна, докосваше найлоновите пердета на цветя, напоени с миризмата на загорели манджи, ровеше в изметнатите, едва помръдващи чекмеджета, разглеждаше сбирщината от лъжици и ножове, гевгира и нащърбените дървени бъркалки, тези инструменти на новото й всекидневие, и си мислеше за злочестината, която я бе сполетяла. Всичко наоколо й напомняше, че е прокудена от родното си място, доведена насила тук, натрапница в нечий чужд живот. В колибата огладняваше и храната й се услаждаше. Тук червата й рядко къркореха, не й се ядеше.
Понякога си взимаше чиния с изсъхнал бял ориз и къшей хляб и отиваше до прозореца в дневната. От там виждаше покривите на едноетажните къщи по тяхната улица. Виждаше и дворовете им, жените, които простираха и навикваха децата, кокошките, ровещи в мръсотията, лопатите и беловете, завързаните за дървета крави.