Той потопи лъжицата в златистия даал.
Мариам се олюля леко. Ами ако се разочарова или разсърди? Ами ако отбутне разгневен чинията настрани?
— Внимавай! — успя да промълви. — Горещо е.
Рашид сви устни и задуха, а после лапна една лъжица.
— Вкусно е — каза. — Малко безсолно, но е добро. Даже доста добро.
Облекчена, Мариам не сваляше очи от него, докато той ядеше. Най-неочаквано изпита гордост. Беше се справила добре, може би дори повече от добре и вълнението, което изпита от тази похвала, я изненада. Неприятното преживяване от тази сутрин поизбледня.
— Утре е петък — рече Рашид. — Какво ще кажеш да те поразходя?
— Из Кабул ли?
— Не, из Калкута.
Мариам примига.
— Шегувам се. Разбира се, че из Кабул. Къде другаде? — Той бръкна в кафявата книжна торба. — Но първо трябва да ти кажа нещо. — И той измъкна от торбата синя бурка. Вдигна я и на коленете му се изсипаха метри надиплен плат. Той ги сгъна, погледна я и поде: — Имам някои клиенти, Мариам, които довеждат съпругите си в работилницата ми. Тия жени идват непокрити, сами говорят с мен, гледат ме в очите без капка свян. Носят грим и поли, под които се виждат коленете им. Понякога дори ме карат аз да им взема мярка, а мъжете им стоят и гледат. Позволяват им такова нещо! Не се притесняват, че непознат докосва босите крака на жените им! Мислят се за модерни и интелигентни, понеже са образовани. Не разбират, че вредят на честта и достойнството си. — Той тръсна глава. — Повечето живеят в богатите квартали на Кабул. Ще те заведа там, ще видиш. Но тези мекушави мъже са и тук, Мариам, съвсем наблизо. Има например един учител надолу по улицата, казва се Хаким. Постоянно виждам жена му Фариба да върви сама по улицата само с кърпа на главата. Става ми неудобно, честно ти казвам, като гледам мъж, който не може да се наложи на жена си. — Той я изгледа строго и продължи: — Но аз съм от друга порода, Мариам. Там, откъдето съм, за един погрешен поглед, за една неподходяща дума се лее кръв. Там, откъдето съм, лицето на жената може да се гледа само от мъжа й и аз искам да запомниш това. Ясно ли е?
Мариам кимна и взе плика, който той й подаде. Удоволствието, което изпита преди малко от похвалите му, се беше изпарило. На негово място се настани боязън. Волята на този мъж й се стори твърда и непоклатима като планините Сафид-кох, издигащи се над Гул Даман.
— Значи се разбрахме — рече Рашид. — А сега ми сипи още малко даал.
Досега Мариам не беше носила бурка и Рашид трябваше да й помогне да я облече. Подплатената част стягаше главата й и тежеше. Не беше свикнала да гледа света през замрежено прозорче. Упражняваше се да ходи с нея из стаята, но постоянно настъпваше края й и се препъваше. Не виждаше нищо встрани и това я изнервяше, а и не й харесваше, че надипленият плат пада плътно пред устата й и я задушава.
— Ще свикнеш — каза Рашид. — Бас ловя, че с времето дори ще ти хареса.
Взеха автобус до едно място, което Рашид нарече парка „Шар-е нау“. Беше пълен с деца, които се люлееха на люлки и хвърляха топки в завързани за дърветата парцаливи мрежи. Разхождаха се бавно и наблюдаваха как момчетата пускат хвърчила. Мариам вървеше зад Рашид, като от време на време заплиташе крака в подгъва на бурката. На обяд той я заведе в малък ресторант, където сервираха кебап — беше близо до джамията „Хаджи Яхуб“. Подът лепнеше, а въздухът бе задимен. Стените бяха попили мириса на сурово месо, а музиката, която Рашид нарече логари, гърмеше. Готвачите бяха слабички момчета, които раздухваха с една ръка огъня под шишовете, а с другата размазваха налитащите мухи. На Мариам, която никога преди не беше стъпвала в ресторант, й беше странно да седи в помещение, претъпкано с толкова много непознати, да повдига бурката и да пъха залъци в устата си.
Стомахът й се сви от същата онази тревога като в деня, когато отиде до кварталната фурна, но присъствието на Рашид я успокояваше донякъде и след малко тя престана да обръща внимание на музиката, дима и дори на хората. А и за своя изненада проумя, че бурката също действа успокояващо. Беше като прозорец, през който се вижда само от едната страна. Вътре в нея тя беше наблюдател, защитен от любопитните очи на непознатите. Вече не се притесняваше, че хората ще разберат от пръв поглед всичките позорни тайни на миналото й.