По улиците Рашид назоваваше авторитетно различни сгради — това е Американското посолство, а това — Министерството на външните работи. Сочеше коли, като обясняваше каква марка са и къде са направени — съветски волги, американски шевролети, германски опели.
— Коя ти харесва най-много? — попита я той.
Тя се поколеба, посочи една волга и Рашид се разсмя.
Кабул беше далеч по-многолюден от Херат, който Мариам беше зърнала бегло. Имаше по-малко дървета и по-малко каруци, но по-високи сгради, повече коли, светофари и павирани улици. Отвред звучеше особеният диалект на града — хората се обръщаха един към друг с джан вместо с джо; „сестро“ беше хамшира вместо хамшире и така нататък.
Рашид й купи сладолед от една сергия. Тя за пръв път близваше сладолед и никога не си бе представяла, че съществува такава сладост за небцето. Изяде цялата купичка, поръсена с натрошен шамфъстък, с тънко оризово фиде на дъното. Удиви се от вълшебното съчетание, от невероятния вкус.
Стигнаха до тъй наречената Коче-морха — Птичата улица. Беше тесен, многолюден пазар близо до квартал, който бил един от по-богатите, както каза Рашид.
— Наоколо живеят чужди дипломати, богати бизнесмени, членове на кралското семейство — все такива хора. Не като мен и теб.
— Не виждам никакви пилета — отбеляза Мариам.
— Това е едно от нещата, които не можеш да намериш на Птичата улица — разсмя се Рашид.
От двете страни на улицата имаше магазини и малки сергии, на които се продаваха шапки от агнешка кожа и чапани с цветовете на дъгата. Рашид влезе в един магазин да огледа гравирана сребърна кама, а в друг — стара пушка, за която търговецът го увери, че е реликва от първата война срещу англичаните.
— Аз пък съм Моше Даян — измърмори Рашид и се усмихна леко. И на Мариам й се стори, че тази усмивка е за нея. Интимна, съпружеска.
Минаха бавно покрай занаятчийски работилници, покрай дюкяни за килими, за сладкиши, за цветя и покрай магазини, които продаваха костюми за мъже и рокли за жени, а в тях, зад дантелени завеси, Мариам видя момичета да пришиват копчета и да гладят яки. От време на време Рашид поздравяваше някой познат търговец — понякога на фарси, друг път на пущу. Докато мъжете се здрависваха и целуваха по бузите, Мариам стоеше няколко крачки назад. Рашид не й махваше да приближи, не я представяше. Пред един магазин за бродерии я помоли да го почака отвън.
— Познавам собственика — каза. — Ще вляза само за минута да го поздравя.
Мариам остана да чака на оживения тротоар. Наблюдаваше колите, които пъплеха по Птичата улица, провираха се през тълпата амбулантни търговци и пешеходци и бибиткаха на деца и магарета, които не искаха да направят път. Наблюдаваше отегчените търговци зад малките им сергии да пушат и да плюят в бронзови плювалници, гледаше как от време на време лицата им изникват от сенките, за да предлагат на минувачите платове и палта с кожени яки. Но най-дълго оглеждаше жените.
В тази част на Кабул те бяха различни от жените в победните квартали. В квартала, където живееха с Рашид, толкова много от тях бяха напълно забулени. А тези тук бяха — каква бе думата, която използва Рашид? — „модерни“. Да, модерни афганистанки, омъжени за модерни афганистанци, които не възразяваха съпругите им да се разхождат гримирани и с непокрити глави. Мариам ги наблюдаваше да подтичват невъзмутимо по улицата, едни с мъже, други сами, някои повели розовобузи дечица с лъснати обувки и часовници с кожени каишки, които караха велосипеди с високи кормила и златисти спици, различни от децата в Дех-Мазанг с нахапани от пясъчни мухи лица, търкалящи стари велосипедни гуми.
Всички жени тук носеха чанти и шумолящи поли. Мариам дори забеляза една да пуши зад кормилото на кола. Ноктите им бяха дълги, лакирани в розово или оранжево, устните им аленееха като лалета. Те бяха на високи токчета и бързаха, сякаш имаха неотложна работа. Носеха слънчеви очила и когато минаваха край нея, Мариам долавяше ухание на парфюм. Представи си, че всички имат университетски дипломи, че работят в офиси, на собствени бюра, където пишат на машина и пушат, и водят важни телефонни разговори с важни хора. Тези жени я очароваха и смутиха. Накараха я да проумее собствената си самота, невзрачната си външност, липсата на стремежи, невежеството относно толкова много неща.
После Рашид я потупа по рамото и й подаде нещо.
— Ето.
Беше тъмночервен копринен шал с мънистени ресни и златно везмо по краищата.
— Харесва ли ти?
Мариам вдигна очи към него. И тогава Рашид направи нещо трогателно — примига и смутено извърна поглед.