Тази година Мариам за пръв път видя с очите си празника от детското си въображение.
Двамата с Рашид излязоха да се поразходят из града. Тя никога не беше попадала сред такова оживление. Въпреки мразовитото време улиците бяха пълни със семейства, които обикаляха припряно, за да посетят всичките си роднини. На тяхната улица Мариам видя Фариба със сина й Нур, облечен в костюмче. Фариба носеше бял шал и вървеше до дребен стеснителен мъж с очила. С тях беше и по-големият им син и Мариам успя да си спомни, че при първата им среща до фурната Фариба й беше казала името му — Ахмад. Момчето имаше хлътнали мрачни очи, а лицето му беше по-замислено и сериозно от това на малкия му брат, издаващо ранно съзряване, както лицето на брат му говореше, че хлапето у него не бърза да си иде. На врата на Ахмад проблясваше медальон, на който пишеше „Аллах“.
Фариба, изглежда, я позна, макар и забулена, тъй като вървеше до Рашид, махна й и извика:
— Ейд мобарак!
Скрита под бурката, Мариам кимна леко.
— Значи познаваш жената на учителя, така ли? — попита Рашид.
Мариам отвърна, че не я познава.
— И хич не ти трябва. Тя е любопитна клюкарка. А пък мъжът й се мисли за голям умник. Но е мишка. Виж го, не ти ли прилича на мишка?
Отидоха в Шар-е нау, където дечица с нови ризки и ярки, обсипани с мъниста елеци лудуваха и си сравняваха получените подаръци. Жени размахваха подноси със сладкиши. По витрините висяха празнични фенери, от високоговорителите гърмеше музика. Непознати хора я поздравяваха с „Ейд мобарак“.
Същата вечер отидоха да гледат фойерверките и Мариам не откъсна очи от небето, пъстреещо в зелено, розово и жълто. Стана й мъчно за молла Файзула, с когото, седнали пред колибата, наблюдаваха фойерверките над Херат и внезапните цветни експлозии се отразяваха в добродушните, замъглени от катаракт очи на нейния учител.
Но най-много й липсваше нана. Щеше й се да беше жива, за да види всичко това. Да види и нея тук. Да разбере най-после, че удоволствието и красотата не са непостижими неща. Дори за такива като тях двете.
По време на Ейд ал Фитр идваха гости — все мъже, приятели на Рашид. Почукаше ли се на вратата, Мариам трябваше да се качи в стаята си и да се затвори вътре. Седеше там, докато мъжете долу пиеха чай с Рашид, пушеха, приказваха си. Рашид й беше казал, че не бива да слиза в дневната, преди гостите да са си отишли.
Мариам не възразяваше. Всъщност дори се ласкаеше. Рашид виждаше святост в това, което двамата споделяха, смяташе, че си заслужава да брани честта й — нейния намус, и покровителството му я караше да се чувства значима. Ценна и важна.
На третия и последен ден от Ейд Рашид отиде да навести свои приятели. Мариам, на която през цялата нощ й се гадеше, свари вода и си направи чаша зелен чай с малко счукан кардамон. Влезе в дневната и огледа последиците от посещението на снощните гости — преобърнатите чаши, наполовина изядената тиква, разпръснатите люспи от семки, мръсните чинии. Зае се да сложи ред, удивена от неразборията, която успяваха да създадат мъжете.
Не възнамеряваше да влиза в стаята на Рашид. Но след дневната изми стълбите, после коридора горе и накрая стигна до вратата му, а след това за пръв път се озова в стаята му, седнала на леглото му и обзета от чувството, че върши нещо нередно. Плъзна поглед по тежките зелени завеси, подредените прилежно край стената чифтове лъснати обувки, вратата на стенния гардероб, чиято сива боя се беше олющила и се виждаше дървото. Забеляза пакет цигари на скрина до леглото. Пъхна една между устните си и застана пред малкото овално огледало на стената. Духна в него и се престори, че изтръсква пепелта. После върна цигарата в пакета. Никога нямаше да постигне спокойната грация, с която пушеха кабулските жени. С тази цигара тя изглеждаше вулгарна и смешна.
С чувство за вина отвори бавно горното чекмедже на скрина.
Най-напред видя пистолета. Беше черен, с дървена дръжка и късо дуло. Мариам се постара да запомни точното му място в чекмеджето и след това го взе. Повъртя го в ръцете си. Дръжката беше гладка, а дулото студено. Изпита тревога, че Рашид притежава нещо, чиято единствена цел е да убива хора. Но той със сигурност държеше пистолета заради тяхната безопасност. Заради нейната безопасност.