Рашид барабанеше с пръсти, облечени в ръкавици, и си тананикаше. Всеки път когато автобусът минаваше през дупка на пътя и се разтрисаше, ръката му покровителствено се стрелваше над корема й.
— Какво ще кажеш за Залмай? — рече той. — Хубаво пущунско име.
— А ако е момиче? — попита Мариам.
— Мисля, че е момче. Да. Момче е.
В автобуса настана оживление. Някои пътници сочеха нещо, други се надвесваха над седалките до прозорците.
— Погледни — каза Рашид и потропа по стъклото. Усмихваше се. — Виждаш ли?
Хората на улицата се спираха. От спрелите на светофарите коли надничаха лица, обърнати нагоре към пухкавите снежинки. Какво толкова омайно има в първия сняг, зачуди се Мариам. Дали това, че виждаш нещо все още чисто и непокътнато? Дали това, че съзираш мимолетната прелест на нов сезон, девствено начало, преди да е стъпкано и омърсено?
— Ако е момиче — каза Рашид, — а то не е, но ако е момиче, тогава можеш да избереш, каквото искаш име.
На другата сутрин Мариам се събуди от стържене на трион и чукане. Загърна се с шал и излезе на побелелия двор. Силният снеговалеж от предишната нощ беше спрял и само редки танцуващи снежинки гъделичкаха лицето й. Нямаше вятър и въздухът миришеше на горящи въглища. Кабул се беше скрил под бял юрган и тук-там се извиваха тънки струйки дим.
Намери Рашид в бараката за инструменти, където ковеше някакви дъски. Щом я зърна, той извади пирона от ъгълчето на устата си.
— Трябваше да е изненада. Правя му люлка. Не биваше да я виждаш, докато не е готова.
Искаше й се той да не храни надежди, че непременно ще е момче. Беше толкова щастлива, че е бременна, но очакванията му й тежаха. Предишния ден Рашид излезе и се върна с велурено палто за момченце с агнешка подплата и избродирани с червен и жълт копринен конец ръкави.
Той вдигна една дълга и тясна дъска. Започна да я реже на две и каза, че стръмните стълби го притеснявали.
— Трябва да се преправят, когато порасне и започне да се катери. — Печката също го притеснявала. Ножовете и вилиците щели да се приберат на място, където детето нямало да ги стига. — Много трябва да се внимава. Момчетата са палави и безразсъдни.
Мариам се загърна по-плътно с шала.
На следващия ден Рашид каза, че иска да покани приятелите си на вечеря, за да празнуват. Цяла сутрин Мариам чисти леща и кисна ориз. Наряза на филии патладжани за борани и сготви праз с говежда кайма. Премете подовете, изтупа праха от завесите и проветри къщата, независимо че пак заваля сняг. Подреди рогозките и възглавниците покрай стените в дневната и сложи на масата купички с бонбони и печени бадеми.
Привечер, когато пристигна първият гост, тя беше вече в стаята си. Легна си, когато дюдюканията, смеховете и закачките долу огласиха къщата. Не можеше да удържи ръцете си да не галят корема й. Представяше си какво расте там вътре и щастието нахлуваше като бурен вятър, който отваря широко врата. Очите й се навлажниха.
Мариам се размисли за тяхното шестстотин и петдесет километрово пътуване с автобус от Херат, близо до западната граница с Иран, до Кабул на изток. Минали бяха през малки и големи градове, през селца, които изникваха неочаквано едно след друго. Пресекли бяха планини и напечени пустини, провинция след провинция. И сега тя беше тук, отвъд онези скални балвани и прежурени хълмове, със свой дом и съпруг, устремена към една последна, лелеяла провинция — майчинство. Беше прекрасно да мисли за това бебе, нейното бебе, тяхното бебе.
Долу някой засвири на хармониум. После друг забарабани по тонбак. Някой се изкашля и се започна свирукане, пляскане, подвикване и пеене.
Ще ставам майка, помисли си Мариам.
— Ще ставам майка — изрече тя. После се засмя на себе си и го повтори отново и отново, наслаждавайки се на думите.
При мисълта за това бебе сърцето й се изпълваше с радост. Изпълваше се, докато не изчезнаха всичката й мъка, печал, самота и унижение. Затова Бог я беше превел през цялата страна чак до тук. Вече беше сигурна в това. Спомни си един стих от Корана, на който молла Файзула я беше научил: „Аллах е Изтокът и Западът, затова накъдето и да се обърнеш, е волята на Аллах…“ Тя разстла молитвеното си килимче за вечерния намаз. Накрая вдигна длани пред лицето си и помоли Бог да не позволява да й се изплъзне цялото това щастие.
Рашид предложи да идат в хамама. Мариам никога не беше ходила в обществена баня, но той каза, че няма нищо по-приятно от това да излезеш навън и да поемеш първата глътка студен въздух, да усетиш как от кожата ти се излъчва топлина.