Виновен беше Всевишният, че се беше подиграл така с нея. Че не й бе дал онова, което бе дал на толкова много други жени. Че я подмами, показвайки й нещо, което знаеше, че ще й донесе най-голямото щастие на земята, а после си го прибра.
Но всички тези упреци и обвинения, които се въртяха в главата й, само й вредяха. Беше светотатство да мисли така. Аллах не беше зъл. Не беше дребнав. Чуваше шепота на молла Файзула в ушите си: „Благословен е Той, в Чиято ръка е царството, Той, Който има власт над всичко. Който създаде смърт и живот, за да те подложи на изпитание.“
Изтерзана от чувство за вина, Мариам падаше на колене и се молеше на Бог да й прости за тези мисли.
След премеждието в банята Рашид се промени. Повечето вечери почти не разговаряше с нея. Ядеше, пушеше, лягаше си, а понякога посред нощ идваше за кратко съвкупление, напоследък доста грубо. Все по-често се чумереше, не харесваше ястията й, оплакваше се, че дворът е разхвърлян и й сочеше и най-малкото петънце в къщата. Понякога в петък я водеше на разходка из града както преди, но вървеше бързо и мълчаливо, винаги няколко крачки по-напред, без да го е грижа за нея. Тя трябваше да подтичва, за да не изостане. Вече не й купуваше сладкиши и подаръци, не се спираше да й покаже някоя забележителност. Въпросите й, изглежда, го дразнеха.
Една вечер седяха в дневната и слушаха радио. Зимата си отиваше. Силните ветрове, които навяваха сняг в лицето и насълзяваха очите, бяха стихнали. Сребристите къдели сняг по клоните на високите брястове се топяха и след няколко седмици на тяхно място щяха да се появят светлозелени пъпки. По радиото пееше Хамаханг и Рашид разсеяно тактуваше с крак с ритъма на тонбака, присвил очи от дима на цигарата.
— Сърдиш ли ми се? — попита Мариам.
Рашид не отвърна. Песента свърши и започнаха новините. Женски глас съобщи, че независимо от очакваното недоволство на Кремъл президентът Дауд хан е отпратил още една група съветски консултанти.
— Притеснявам се, че ми се сърдиш.
Рашид въздъхна.
— Така ли е?
Той вдигна очи към нея.
— Защо да ти се сърдя?
— Не знам, но откакто бебето…
— За такъв ли ме мислиш, след всичко, което направих за теб?
— Не. Разбира се, че не.
— Тогава спри да ми вадиш душата!
— Извинявай, Рашид. Съжалявам.
Той загаси цигарата и запали друга. После усили радиото.
— Мисля си все пак… — повиши глас Мариам, за да надвика музиката.
Рашид пак въздъхна, този път по-раздразнено, и пак намали радиото. После потърка уморено чело.
— Сега пък какво?
— Мисля си, че може би трябва да направим нещо като погребение. За детето, искам да кажа. Само ние двамата, няколко молитви, нищо повече.
Беше си го мислила от известно време. Не искаше да забрави това бебе. Не й се струваше редно да не отбележи тази загуба някак за постоянно.
— И за какво? Това е идиотско.
— Мисля, че ще ми стане по-леко.
— Тогава ти си го направи — отсече той. — Вече погребах един син. Няма да погребвам втори. А сега, ако не възразяваш, искам да слушам радиото.
Той отново усили звука, отпусна назад глава и затвори очи.
Една слънчева сутрин същата седмица Мариам избра място в двора и изкопа дупка.
— В името на Аллах и с Аллах, в името на Неговия пратеник, когото Аллах е благословил — зашепна тя и заби лопатата в пръстта. Сложи велуреното палтенце, което Рашид беше купил за детето, и го затрупа с пръст. — Ти превръщаш нощта в ден, Ти превръщаш деня в нощ, Ти предаваш живите на смъртта и вдъхваш живот на мъртвите, Ти си упование за онези, които обичаш безмерно.
Тя заглади пръстта с опакото на лопатата, клекна пред купчинката и затвори очи. Бъди ми упование, Аллах. Подкрепи ме.
15
Април 1978 г.
На 17 април 1978-а, годината, когато Мариам стана на деветнайсет, един човек на име Мир Акбар Хибер бе намерен убит. Два дни по-късно в Кабул се състоя голяма демонстрация. Всички в квартала бяха по улиците и говореха за нея. Мариам видя през прозореца как съседите сноват насам-натам, приказват възбудено и залепили транзистори до ушите си, слушат новините. Видя Фариба, облегната на стената на къщата си, да разговаря с една нова съседка. Фариба се усмихваше, отпуснала длани върху издутия си от бременността корем. Другата жена, чието име Мариам не можеше да си спомни, изглеждаше по-стара от Фариба и косата й имаше странен морав оттенък. Тя държеше за ръка момченце. Мариам знаеше, че то се казва Тарик, защото беше чувала жената да го вика да се прибира.