Мариам и Рашид не излязоха при съседите си. Слушаха по радиото как десет хиляди души се изсипват на улиците и задръстват района на правителствените сгради. Рашид каза, че Мир Акбар Хибер е изтъкнат комунист и че неговите поддръжници обвиняват за убийството му правителството на президента Дауд хан. Докато говореше, не я поглеждаше. Напоследък изобщо не го правеше, тъй че Мариам никога не беше сигурна дали приказва на нея.
— Какво значи комунист? — попита тя. Рашид изсумтя и повдигна вежди.
— Не знаеш какво е комунист? Толкова обикновено нещо! Всеки го знае. А ти не! Защо ли се изненадвам? — После той кръстоса крака върху масата и смотолеви, че това е човек, който вярва в Карл Марксизма.
— Кой е тоя Марксизма?
Рашид въздъхна.
Женски глас съобщи по радиото, че Тараки, лидерът на фракцията Халк в НДПА, афганистанската компартия, е сред тълпите и произнася речи.
— Мисълта ми е какво искат? — попита Мариам. — Тези комунисти… те в какво вярват?
Рашид се изкикоти и поклати глава, но на нея й се стори, че долови неувереност в начина, по който кръстоса ръце и отмести поглед.
— Не знаеш нищо, нали? Ти си като дете. Мозъкът ти е празен. В него няма никаква информация.
— Питам, защото…
— Млък!
Мариам млъкна.
Не й беше лесно да търпи, когато й говореше така, да понася презрението, присмеха, обидите му. Подминаваше я, сякаш е домашна котка. Но за четири години брак Мариам беше разбрала колко много може да търпи една жена, ако се бои. А Мариам се боеше. Живееше в страх от променливите му настроения, от сприхавия му нрав и упорството, с което обръщаше в спорове най-обикновени разговори — разправии, които според случая разрешаваше с удари по масата, плесници, ритници, като понякога се опитваше да оправи нещата с троснати извинения, друг път — не.
През четирите години от онзи ден в банята надеждата се беше появявала и угасвала като светкавица още шест пъти и всяко помятане, всеки припадък, всяко пътуване до лекаря бяха по-смазващи от предишните. След поредното разочарование Рашид се отчуждаваше все повече и ставаше по-гневен. Вече с нищо не можеше да му се угоди. Тя чистеше къщата, грижеше се той да има прани ризи, готвеше любимите му гозби. Веднъж дори предприе действие с пагубен резултат — купи си грим и червило и се докара за него. Но когато той се прибра, само я погледна и потръпна с такова отвращение, че тя се втурна в банята да се измие. Сълзи на срам се смесиха със сапунената вода, ружа и туша за мигли.
Сега Мариам изпитваше ужас от стъпките му вечер, когато си идваше от работа. Прищракването на ключа, хлопването на вратата — това бяха звуците, които разтуптяваха сърцето й. Легнала в стаята си, тя се вслушваше в потропването на токовете му, в тупането на босите му крака, след като изуеше обувките си. Слухът й отчиташе всичко — тътрене на стол по пода, изскърцване на плетена седалка, дрънчене на лъжица по чиния, шумолене от разлистван вестник, сърбане на вода. И докато сърцето се блъскаше в гърдите й, тя се питаше какъв повод ще намери той тази вечер, за да се нахвърли върху нея. Винаги имаше нещо, някоя дреболия, която да го вбеси, защото каквото и да правеше тя, за да му угоди, колкото и да се стараеше да изпълни всяко негово желание, все не беше достатъчно. Не можеше да му роди син. Беше се провалила в най-същественото — цели седем пъти — и за него вече не беше нищо друго освен бреме. Можеше да го прочете в очите му. Тя беше бреме за него.
— Какво ще стане? — попита го сега.
Рашид я погледна косо, издаде нещо средно между пъшкане и ръмжене, свали си краката от масата и загаси радиото. Отнесе си го в стаята и затвори вратата.
На 27 април въпросът на Мариам получи отговор — пукотевица и силен внезапен рев. Тя изтича боса в дневната и завари Рашид на прозореца. Беше по долна риза и с разчорлена коса, залепил длани на стъклото. Мариам застана до него. В небето прелитаха военни самолети, насочени на север и изток. Оглушителният им вой я зашемети. В далечината се разнесоха силни гърмежи и се издигнаха стълбове дим.
— Какво става, Рашид? — попита тя. — Какво е всичко това?
— Бог знае — измърмори той.
Пусна радиото, но от него се чуваше само пукане.
— Какво ще правим?
— Ще чакаме — отвърна с раздразнение той.
По-късно през деня Рашид продължаваше да се бори с радиото, а Мариам готвеше ориз със спанак в кухнята. Спомни си времето, когато й доставяше удоволствие да готви за Рашид. Сега готвенето беше занимание, съпроводено от нарастваща тревога. Курмата се оказваше пресолена или блудкава за вкуса му. Оризът бе или твърде мазен, или твърде сух, хлябът — недопечен или прегорял. Рашид постоянно й намираше кусури и това я караше да се чувства неуверена и потисната.