— Сега дъвчи.
Мариам зафъфли молби с камъчета и песъчинки в устата си. От ъглите на очите й потекоха сълзи.
— ДЪВЧИ! — изрева той. Лъхна я остър тютюнев мирис.
Мариам задъвка. Нещо в задната част на челюстите й изтрещя.
— Хубаво — каза Рашид. Бузите му се тресяха. — Сега знаеш на какво прилича оризът ти. Знаеш какво ми даваш в този брак. Гадна храна и нищо повече.
После той излезе и остави Мариам да плюе камъчета, кръв и парченца от два счупени кътника.
Втора част
16
Кабул. Пролетта на 1987 г.
Като повечето сутрини деветгодишната Лайла стана от леглото, изгаряща от нетърпение да види приятеля си Тарик. Знаеше обаче, че това е невъзможно тази сутрин.
— Колко дълго няма да те има? — беше го попитала, когато Тарик й каза, че родителите му ще го водят на юг, в град Газни на гости на техния чичо.
— Тринайсет дни.
— Тринайсет дни?
— Не е толкова много. Не се цупи, Лайла.
— Не се цупя.
— И няма да ревеш, нали?
— Няма да рева! Не и заради теб. Ако ще, да те няма хиляда години.
И го беше сритала в пищяла — на здравия му крак, не по протезата, — а той я беше пернал закачливо по тила.
Тринайсет дни. Близо две седмици — И само за пет дни Лайла научи една фундаментална истина за времето — в зависимост от присъствието или отсъствието на Тарик времето се разтягаше и свиваше досущ като акордеона, на който бащата на Тарик понякога свиреше стари пущунски песни.
Долу родителите й се караха. Отново. Лайла си представяше обичайната сцена: мами, побесняла и неукротима, крачи напред-назад и крещи. Баби седи с глуповат и отнесен вид, кима послушно и чака бурята да отмине. Лайла затвори вратата на стаята си и се облече. Но кавгата не утихваше. Все още чуваше крясъците на майка си. Накрая една врата се затръшна. После се чуха тежки стъпки и леглото на мами изскърца силно. Баби, изглежда, щеше да оцелее, за да посрещне още един ден.
— Лайла — извика той. — Ще закъснея за работа!
— Ей сегичка!
Тя си нахлузи обувките и бързо среса пред огледалото дългите до раменете руси къдрици. Мами все й повтаряше, че е наследила цвета на нейната коса — както и гъстите й мигли, тюркоазенозелените й очи, трапчинките на бузите, високите й скули и издадената, сякаш нацупена долна устна, която мами имаше от баба си — прабабата на Лайла. „Тя беше голяма хубавица — казваше мами. — Цялата долина говореше за красотата й. Тази красота подмина две поколения жени в рода ни, но със сигурност не и теб, Лайла.“ Долината, която мами имаше предвид, беше Панджшир, намираща се на сто километра североизточно от Кабул и населена с говорещи фарси таджики. И мами, а и баби, които бяха първи братовчеди, бяха родени и израснали в Панджшир и през 1960 година, когато баби бил приет в Кабулския университет, се преместили да живеят тук. Били младоженци със светнали очи и много надежди.
Лайла слезе бързо по стълбата с надеждата, че майка й няма да се покаже от стаята си и да възобнови караницата. Завари баби коленичил до вратата с мрежата против насекоми.
— Видя ли това, Лайла?
Дупката в мрежата беше там от седмици. Лайла клекна до баща си и рече:
— Не. Трябва да е нова.
— Точно това казах на Фариба. — Той изглеждаше разколебан и изтощен като след всяка разправия с мами. — Тя твърди, че през нея влизали пчели.
Сърцето на Лайла се изпълни със съчувствие към него. Баби беше дребен, с тесни рамене и слаби, нежни ръце като на жена. Вечер, когато влизаше в стаята му, тя винаги го заварваше надвесен над някоя книга, а очилата му бяха смъкнати на върха на острия му нос. Често дори не забелязваше присъствието й. А когато това все пак се случеше, той си отбелязваше страницата и се усмихваше кротко и дружелюбно. Знаеше наизуст много от газелите на Руми и Хафез. Можеше да говори с часове за битките между Великобритания и царска Русия за Афганистан. Знаеше разликата между сталактит и сталагмит и можеше да ти каже, че разстоянието между Земята и Слънцето е колкото пътя от Кабул до Газни, умножен по милион и половина. Но ако на Лайла й беше нужна сила, за да отвори капака на буркана с бонбони, трябваше да се обърне към мами, което й се струваше предателство. И най-обикновените инструменти затрудняваха баби. Ако останеше на него, пантите на скърцащата врата нямаше да бъдат никога смазани. Таваните продължаваха да текат, след като той ги поправеше. Кухненските шкафове бяха целите в мухъл. Мами казваше, че преди да тръгне с Нур, за да се присъедини към джихада срещу руснаците през 1980 година, Ахмад бил този, който отговорно и умело се грижел за всичко това.