— Но ако имаш книга, която трябва да се прочете спешно — казваше тя, — Хаким е човекът, който ще свърши работа.
Въпреки това Лайла не можеше да се отърси от мисълта, че някога, преди Ахмад и Нур да отидат да се бият с руснаците — преди баби да ги пусне на война, — и мами харесвала страстта му към четенето; навремето и тя намирала разсеяността и непохватността му за прекрасни.
— Е, кой ден сме днес? — попита той и се усмихна лукаво. — Ден пети? Или шести?
— Какво ме интересува? Не ги броя — излъга Лайла и сви рамене, но й стана мило, че помни. Мами изобщо не знаеше, че Тарик е заминал.
— Е, светлината на фенерчето му ще се появи, преди да си разбрала — каза баби. Играта с фенерчета от много отдавна беше станала за Лайла и Тарик ритуал преди лягане, като миенето на зъбите.
Баби прокара ръка през пролуката в мрежата.
— Ще я закърпя веднага щом намеря време. А сега по-добре да тръгваме. — После извика през рамо: — Ние тръгваме, Фариба! Ще закарам Лайла на училище. Не забравяй да я вземеш!
Докато се настаняваше върху багажника на велосипеда, Лайла забеляза една кола, спряла срещу къщата, където живееха обущарят Рашид и неговата саможива съпруга. Беше мерцедес — необикновена за този квартал кола — синя с широка бяла ивица, минаваща през средата на капака, покрива и багажника. Лайла видя вътре двама мъже, единият от които седеше на волана, а другият на задната седалка.
— Кои са тези? — попита тя.
— Не е наша работа — отвърна баби. — Да вървим, че ще закъснееш за училище.
Лайла си спомни една друга разпра, когато мами застана над него и изрече предвзето: „Това е твоята работа, нали, братовчеде? Нищо да не е твоя работа. Дори това, че синовете ти отиват на война. Колко те умолявах, но ти си зарови носа в онези проклети книги и пусна синовете ни да заминат, като че ли са чужди деца.“
Баби въртеше педалите нагоре по улицата, а Лайла се возеше зад него, хванала го с две ръце през кръста. Когато минаха покрай синия мерцедес, Лайла успя да зърне бегло мъжа на задната седалка — слаб, с побеляла коса, облечен в тъмнокафяв костюм с бяла, сгъната на триъгълник кърпичка в джобчето на гърдите. Другото, което времето й позволи да забележи, беше, че колата е с хератски номер.
Изминаха остатъка от пътя в мълчание, освен на завоите, където баби намаляваше постепенно и казваше:
— Дръж се, Лайла. Намалявам. Намалявам. Ето.
Този ден й беше трудно да внимава в клас, защото мислите й се лутаха между Тарик, който отсъстваше, и кавгата на родителите й. Затова, когато учителката я вдигна да каже столиците на Румъния и Куба, я свари неподготвена.
Учителката се казваше Шанзай, но зад гърба й учениците я наричаха хала Рангмаал, леля Бояджийка, заради любимото й движение, когато шамаросваше някой ученик — длан, после опакото на ръката и пак длан и опако, сякаш бояджия нанасяше с четка боя. Хала Рангмаал беше млада жена с остро лице и дебели вежди. В първия учебен ден тя заяви гордо на класа, че е дъщеря на беден селянин от Хост. Стоеше изправена и носеше гарвановочерната си коса на стегнат кок, така че, когато се обръщаше с гръб, Лайла виждаше тъмния мъх на врата й. Хала Рангмаал не носеше грим или бижута. Не си покриваше главата и забраняваше на момичетата да го правят. Казваше, че жените и мъжете са равни във всяко отношение и няма причина жените да си покриват главите, щом мъжете не го правят.
Казваше, че заедно с Афганистан Съветският съюз е най-прекрасната държава на света. Била добра към работниците и всички там били равни. Всеки в Съветския съюз бил щастлив и дружелюбен, а не като в Америка, където хората се страхували да излизат от къщи заради престъпността. И в Афганистан всички щели да бъдат щастливи, когато назадничавите бандити, спиращи прогреса, бъдели разгромени.
— Ето защо нашите съветски другари дойдоха тук през седемдесет и девета година. За да ни подадат ръка по съседски. Да ни помогнат да унищожим тези зверове, които искат страната ни да е изостанала и примитивна. И вие трябва да им подадете ръка, деца. Трябва да съобщавате за всеки, който знае нещо за тези бунтовници. Това е ваш дълг. Трябва да се ослушвате, а после да докладвате. Дори ако това са родителите ви, вашите чичовци или лели. Защото никой от тях не ви обича толкова, колкото страната ви. Помнете, че страната ви е на първо място! Аз, а също и Афганистан ще се гордеем с вас.
На стената зад бюрото на хала Рангмаал висяха карта на Съветския съюз, карта на Афганистан и снимка в рамка на последния комунистически президент Наджибула, който според баби навремето оглавявал страховития ХАД, афганистанската тайна полиция. Имаше и други снимки, повечето на млади съветски войници, които се здрависваха с хора, засаждащи ябълкови фиданки или строящи къщи, и със сърдечно усмихнати селяни.