— Мами.
Купчината се размърда леко и изпусна стон.
— Ставай, мами, три часът е.
Последва още един стон. Подобно перископ на подводница, една ръка се появи и пак се скри. После се чу шумоленето на чаршафи. Бавно и полека мами се материализира — най-напред сплъстената коса, сетне бялото намусено лице със стиснати очи, едната ръка, търсеща опипом таблата на леглото. Завивката се смъкна и тя се надигна с пъшкане. Направи усилие да погледне Лайла, но примижа от ярката светлина и главата й клюмна на гърдите.
— Как мина училището? — измърмори тя. Започваше се. Задължителните въпроси, машиналните отговори. И едните, и другите престорени. Уморени танцьорки, подхванали досаден стар танц.
— Добре мина.
— Научи ли нещо?
— Аха.
— Яде ли?
— Ядох.
— Хубаво.
Мами отново вдигна глава, погледна към прозореца, потръпна и миглите й изпърхаха. Дясната страна на лицето й беше червена, а косата й смачкана.
— Боли ме главата.
— Да ти донеса ли аспирин?
Мами взе да разтрива слепоочията си.
— Може би по-късно. Баща ти прибра ли се?
— Сега е само три.
— О, добре. Вече ми каза. — Тя се прозя. — Тъкмо сънувах един сън. — Гласът й не беше много по-силен от шумоленето на нощницата й. — Току-що, преди да влезеш. Но сега не мога да си го спомня. Случва ли ти се и на теб?
— Случва се на всекиго, мами.
— Много странно нещо.
— Трябва да ти кажа, че докато ти си сънувала, едно момче ме напръска с пикня по косата. С воден пистолет.
— Напръскал те е? С какво… какво беше? Извинявай.
— С пикня. Урина.
— Това… това е ужасно. Господи, колко съжалявам. Горкичката. Ще си поговоря с него още утре сутрин. Или може би с майка му. Да, така май ще е по-добре.
— Не съм ти казала кой беше.
— Ооо. Е, и кой беше?
— Няма значение.
— Сърдиш ми се.
— Трябваше да ме вземеш от училище.
— Трябваше — изрече дрезгаво мами.
Лайла не можа да каже дали това не беше въпрос. Майка й започна да скубе косми от главата си. Лайла не можеше да се начупи как досега не е оплешивяла напълно.
— Ами онзи… Как му беше името на твоя приятел? Тарик, да. Той какво?
— Няма го от една седмица.
— Ооо! — рече мами и въздъхна. — Изми ли се? — Да.
— Значи си чиста. — Тя обърна уморения си поглед към прозореца. — Чиста си и всичко е наред.
Лайла стана.
— Имам да пиша домашни.
— Ама разбира се. Пусни пердетата, преди да излезеш, душичко.
Лайла се запъти към прозореца и видя по улицата да минава кола, последвана от облак прах. Синият мерцедес с хератски номер най-сетне си тръгваше. Тя го проследи с очи, докато се скри зад завоя. Задното му стъкло за миг проблесна на слънцето.
— Утре няма да забравя — каза зад гърба й мами. — Обещавам.
— И вчера обеща.
— Ти не знаеш, Лайла.
— Какво? — Лайла се извъртя на пети към нея. — Какво не знам?
Ръката на мами се вдигна към гърдите й и тя ги потупа.
— Тук вътре. Не знаеш какво ми е тук. — После ръката й се отпусна безсилно. — Просто не знаеш.
18
Мина седмица, но от Тарик все още нямаше и помен. После настъпи друга седмица и отмина. За да си запълва времето, Лайла закърпи мрежата на вратата, с която баби все не се заемаше. Свали книгите му и ги почисти от праха, после ги подреди по азбучен ред. Отиде на пазара с Хасина, Гити и майката на Гити, Нила, която беше шивачка и понякога двете с мами шиеха заедно. През тази втора седмица Лайла се убеди, че от всички неволи, които човек трябва да изтърпи, няма по-голяма от това просто да чакаш.
Мина още една седмица.
В главата й започнаха да се въртят ужасяващи мисли. Той никога вече няма да се върне. Родителите му са се изселили завинаги, а гостуването в Газни е било измислица. План на възрастните да им спестят болезненото сбогуване.
Отново се е натъкнал на противопехотна мина. Както се случи през 1981 година, когато той беше на пет и родителите му го заведоха в Газни. Беше скоро след третия рожден ден на Лайла. Онзи път му беше провървяло, че си беше загубил само единия крак и все пак беше оцелял.
Подобни мисли кръжаха в главата й.
После една вечер Лайла видя малък лъч светлина от долната страна на улицата и от устните й се изтръгна нещо средно между писукане и ахване. Тя измъкна светкавично фенерчето си изпод леглото, но се оказа, че то не работи. Започна да го блъска силно в дланта си и да проклина изтощените батерии. Но така или иначе, нямаше значение. Той се беше върнал. Замаяна от облекчение, Лайла седна на ръба на леглото си и се загледа в онова красиво жълто око отсреща, което примигваше ли, примигваше.