На следващия ден, докато вървеше към дома на Тарик, видя от другата страна на улицата Хадим и група негови приятели. Хадим клечеше и рисуваше с пръчка нещо в праха. Щом я зърна, той пусна пръчката и направи знаци с пръсти. После каза нещо и всички се закикотиха. Лайла наведе глава и ги подмина бързо.
— Какво си направил! — възкликна тя, когато Тарик й отвори. И едва тогава се сети, че чичо му е бръснар.
Тарик прокара ръка по обръснатата си глава и се засмя, показвайки белите си леко неравни зъби.
— Харесва ли ти?
— Изглеждаш така, сякаш ще постъпваш в армията.
— Искаш ли да пипнеш? — Той си наведе главата. Едва наболата четина одраска приятно дланта й. Тарик не беше като другите момчета, чиито коси скриваха заострени черепи и грозни бучки. Главата на Тарик беше с идеална форма и съвършено гладка.
Когато той се изправи, Лайла видя, че бузите и челото му са изгорели от слънцето.
— Какво те забави толкова дълго?
— Чичо ми беше болен. Хайде, хайде, влизай.
Той я поведе по коридора към дневната. Лайла обичаше всяко нещо в този дом. Протрития килим в дневната, съшитото от пъстри парчета плат покривало на канапето, обичайния безпорядък в живота на Тарик — топовете плат на майка му, иглите й за шев, набодени на макари, старите списания, кутията на акордеона в ъгъла, очакваща да я отворят широко.
— Кой е? — извика майка му от кухнята.
— Лайла — отвърна Тарик и й издърпа стол да седне. Дневната беше ярко осветена и имаше двойни прозорци, гледащи към двора. На перваза бяха наредени празни буркани, в които майката на Тарик правеше туршия от патладжани и мармалад от моркови.
— Искаш да кажеш нашата снахичка — рече баща му, който влезе в стаята. Той беше дърводелец. Беше прехвърлил шейсет, слабоват и побелял мъж. Предните му зъби бяха раздалечени, а очите — присвити като на човек, прекарал повечето време от живота си на открито. Той разтвори ръце и Лайла се спусна към него, посрещната от приятната и позната миризма на дървени стърготини. Двамата се целунаха три пъти по бузите.
— Ако продължаваш да я наричаш така, тя ще престане да идва у нас — каза майката на Тарик и мина покрай тях с поднос, на който имаше огромна купа, черпак и четири паници. Постави подноса на масата и каза: — Не му обръщай внимание на тоя старец. — После обгърна с длани лицето на Лайла. — Хубаво е да те види човек тук, миличка. Ела, седни. Донесох от там накиснати във вода плодове.
— Масата беше огромна, от светло нелакирано дърво — беше я сковал бащата на Тарик, както и столовете. Покрита беше със зеленикава мушамена покривка на ситни пурпурни полумесеци и звездички. Беше пълно със снимки на Тарик на различна възраст. На някои от ранното му детство той беше с два крака.
— Чух, че брат ти е болен — рече Лайла на бащата на Тарик и потопи лъжицата в паницата си с накиснати във вода стафиди, шамфъстък и кайсии.
Той отвърна, докато си палеше цигара:
— Да, но вече е добре, слава богу.
— Получи инфаркт. За втори път — поясни майката на Тарик и хвърли на баща му укорителен поглед.
Бащата на Тарик изпусна кълбо дим и смигна на Лайла. За пореден път я порази това, че родителите на Тарик можеха спокойно да минат за негови баба и дядо. Майка му го беше родила много след като бе навършила четирийсет.
— Как е баща ти, миличка? — попита майката на Тарик, поглеждайки я над паницата си.
Откакто Лайла я познаваше, тази жена носеше перука, която с годините ставаше бледоморава. Този ден я беше спуснала ниско до веждите, така че се виждаше посивялата коса на слепоочията й. Но на Лайла тя никога не й изглеждаше жалка с тази перука. Виждаше само спокойното уверено лице, умните очи, приятните маниери.
— Добре е — отвърна Лайла. — Все още е в Сило, разбира се. Добре е.
— А майка ти?
— Ту е зле, ту се оправя. Все същото.
— Да — рече замислено майката на Тарик и потопи лъжица в паницата си. — Колко ли тежко, колко ли ужасно е за една майка да е далеч от синовете си.
— Ще останеш ли за обяд? — попита Тарик.
— Трябва да останеш — рече майка му. — Варя чорба.
— Не искам да ви се натрапвам.
— Хубава работа! — възкликна майката на Тарик. — Няма ни седмица-две и започваш да се държиш като с чужди хора, така ли?
— Добре, ще остана — засмя се Лайла и се изчерви.
— Разбрахме се, значи.
Истината беше, че Лайла обичаше да яде у тях точно толкова, колкото мразеше да яде вкъщи. У Тарик никой не ядеше сам — винаги сядаха заедно на масата. Тя обичаше виолетовите им пластмасови чаши и четвъртинката лимон, която плуваше в каната с вода. Харесваше начина, по който започваха всяко ядене — с паница току-що подквасено мляко, харесваше й, че изстискват кисели портокали върху всичко, дори върху киселото мляко, и си подхвърлят безобидни шеги.