И винаги разговаряха, докато се хранеха. Макар Тарик и родителите му да бяха пущуни, в нейно присъствие винаги говореха на фарси, въпреки че тя донякъде разбираше родния им език, защото го беше учила в училище. Баща й казваше, че между тях, таджиките, които са малцинство, и пущуните като Тарик — най-голямата етническа група в Афганистан — има напрежение.
— Таджиките винаги са се чувствали пренебрегнати — беше й обяснил баби. — Пущунските крале са управлявали тази страна повече от двеста и петдесет години, Лайла, а таджиките само някакви си девет месеца през хиляда деветстотин двайсет и девета година.
— А ти чувстваш ли се пренебрегнат, баби? — беше го попитала тя.
Тогава той си беше избърсал очилата с крайчеца на ризата и беше отвърнал:
— За мен това е глупост, много опасна глупост. Целият този спор, че аз съм таджик, ти си пущун, той е хазар, а тя пък узбечка. Всички ние сме афганистанци и само това би трябвало да е от значение. Но когато една група властва над другите толкова дълго, възниква презрение, съперничество. Има ги тези чувства. Винаги ги е имало.
Може и така да беше. Но Лайла никога не го бе долавяла в дома на Тарик, където никой не отваряше дума за подобни неща. Времето, прекарано със семейството му, винаги й се струваше естествено, лесно и не усложнено от племенни и езикови различия или от озлоблението и нетърпимостта, които тровеха въздуха в собствения й дом.
— Какво ще кажеш да поиграем на карти? — попита Тарик.
— Да, качете се горе — рече майка му и сърдито разпръсна с длан кълбо дим от цигарата на мъжа си. — Аз ще погледна чорбата.
Двамата легнаха по корем насред стаята на Тарик и започнаха да си задават гатанки. Докато въртеше крак във въздуха, сякаш караше колело, Тарик й разказа за пътуването. За прасковените фиданки, които посадили с чичо му. За змията, която уловил в градината.
В тази стая Лайла и Тарик си пишеха домашните; в нея строяха кули от карти и взаимно си рисуваха смешни портрети. Ако валеше, те се облягаха на перваза на прозореца, пиеха топла фанта — портокал и наблюдаваха как едрите дъждовни капки се стичат по стъклото.
— Добре, ето една: „Обикаля света, но стои в ъгъла“, що е то? — попита Лайла, пристъпвайки от крак на крак.
— Почакай. — Тарик се пусна от перваза, изправи се и извъртя протезата си. После, потръпвайки от болка, легна на една страна и се опря на лакът.
— Подай ми онази възглавница. — Той я пъхна под крака си. — Ето. Така е по-добре.
Лайла помнеше първия път, когато й показа дървения си крак. Тогава тя беше на шест. Беше опипала леко опънатата лъскава кожа точно под лявото му коляно. Пръстът й се бе натъкнал на малки твърди бучки и Тарик й беше казал, че това са костни израстъци, които се появяват понякога след ампутация. Беше го попитала дали израстъците му причиняват болка, а той каза, че го боли в края на деня, когато, както си му е редът, кракът се подува като пръст в напръстник и не пасва на протезата. А понякога, особено в жегата, мястото се протривало. „Тогава — бе казал той — то става на плюски, но майка ми има мехлеми, които помагат, и не е чак толкова зле.“
Лайла беше избухнала в сълзи.
„Защо плачеш?“ Отново си беше пристегнал крака с каишката. „Ти поиска да го видиш, ти, ревло! Ако съм знаел, че ще плачеш, нямаше да ти го покажа.“
— Марка — отвърна сега той.
— Какво?
— Гатанката. Отговорът е „марка“. Да отидем в зоологическата градина, след като обядваме, а?
— Ти я знаеше тази, нали?
— Изобщо не.
— Лъжльо!
— Завиждаш ми.
— За какво?
— За мъжката ми интелигентност.
— За мъжката ти интелигентност ли? Така значи? Я ми кажи кой печели винаги на шах?
— Оставям те да печелиш. — Той се разсмя. И двамата знаеха, че това не е вярно.
— А кой закъса по математика? При кого идваш да ти помага за домашното, въпреки че си един клас по-напред, а?
— Щях да съм два по-напред, ако не ме тормозеше тая математика.
— И географията май те тормози.
— Откъде знаеш? Хайде, млък сега. Е, ще отидем ли в зоологическата градина, или не?
Лайла се засмя.
— Ще отидем.
— Чудесно.
— Домъчня ми за теб.
Последва мълчание. После Тарик се обърна към нея и на лицето му имаше бегла усмивка, засенчена от гримаса на неприязън.
— Какво ти става?