Лайла се запита колко ли пъти тя, Хасина и Гити си бяха казвали без колебание една на друга тези думи, и то, след като не са се виждали само два-три дни. „Домъчня ми за теб, Хасина.“ „О, и на мен за теб.“ От гримасата на Тарик Лайла разбра, че в това отношение момчетата се различават от момичетата. Те не парадираха с дружбата. Не изпитваха никаква потребност, никаква нужда от подобни разговори. Лайла си представи, че същото е било и с братята й. Момчетата, даде си сметка тя, се отнасят към приятелството като към слънцето — съществуването му не се обсъжда; радваш се на сиянието му, а не се вторачваш в него.
— Опитвах се да те подразня — каза тя.
— И успя.
Стори й се обаче, че гримасата му поомекна. Както и че загарът по бузите му за миг сякаш стана по-тъмен.
Лайла нямаше намерение да му казва. Дори беше решила, че ще стане беля, ако му кажеше за случката. Някой можеше да пострада, защото Тарик нямаше да я подмине току-така. Но когато по-късно двамата вървяха по улицата към спирката на автобуса, тя пак видя Хадим, облегнат на една стена. Заобиколен от приятелите си, той беше пъхнал палци в гайките на колана си. Ухили й се предизвикателно.
И тогава тя разказа на Тарик. Историята се изля неволно от устата й.
— Какво е направил?
Тя пак му разказа. Тарик посочи към Хадим.
— Той ли? Той ли беше? Сигурна ли си?
— Сигурна съм.
Тарик стисна зъби и промърмори нещо на пущу, което Лайла не успя да схване.
— Чакай тук — каза й на фарси.
— Не, Тарик…
Но той вече пресичаше улицата.
Хадим го видя пръв. Ухиленото му лице стана сериозно и той отлепи гръб от стената. После измъкна палци от гайките на колана си, поизпъна се и си придаде заплашителен вид. Останалите проследиха втренчения му поглед.
На Лайла й се прииска да не беше казвала нищо. Ами ако онези се нахвърлеха върху него заедно? Колко бяха — десет? Единайсет? Дванайсет? Ами ако го пребиеха?
Тарик спря на около метър от Хадим и бандата му. Последва миг на размисъл. На Лайла й хрумна, че може би е променил намерението си и когато той се наведе, си помисли, че ще се престори, че му се е развързала връзката на обувката, и ще се върне при нея. Но ръцете му се задействаха и тя разбра.
Другите също разбраха, когато Тарик се изправи, застанал на един крак. Когато, метнал на рамо като меч протезата си, заподскача стремително към Хадим. Момчетата бързо отстъпиха встрани и му отвориха път.
Последваха юмручни удари, ритници и скимтене сред вдигналия се прахоляк.
Хадим никога повече не закачи Лайла.
Вечерта, като повечето други вечери, Лайла сложи масата само за двама. Мами каза, че не е гладна. Ако някой път огладнееше, тя просто отнасяше чиния с ядене в стаята си, преди още баби да се е прибрал. А когато Лайла и баби сядаха да вечерят, обикновено спеше или лежеше будна в леглото си.
Баби излезе от банята. Косата му, посипана с брашно, когато се прибра, сега беше измита и сресана назад.
— Какво имаме днес, Лайла.
— Снощната леща и зелен фасул.
— Звучи добре — рече той и сгъна хавлиената кърпа, с която си беше подсушил косата. — А върху какво работим тази вечер? Събиране на дроби ли?
— Всъщност превръщане на обикновени дроби в десетични и обратно.
— А, добре.
Всеки ден след вечеря баби помагаше на Лайла за домашните й и на свой ред й даваше домашно, за да е на крачка-две пред съучениците си. Не защото въпреки надъханото с пропаганда обучение не одобряваше това, което им възлагаха в училище. Всъщност баби мислеше, че единственото свястно нещо, което комунистите бяха направили или поне възнамеряваха да направят, беше, по ирония на съдбата, в областта на образованието — призванието, от което го бяха лишили. И по-специално образованието на жените. Правителството беше спонсорирало курсове за ограмотяване на всички жени. „Почти две трети от студентите в Кабулския университет сега са жени — заявяваше баби, — жени, които учат право, медицина, инженерство.“
„Жените в тази страна винаги са се мъчили, Лайла, но сега, при комунистите, са може би по-свободни и имат повече права от когато и да било преди“ — казваше баби тихо, защото знаеше с каква нетърпимост се отнасяше мами и към най-малките похвали за комунистите. „Но е истина, че сега не е толкова зле да си жена в Афганистан. И можеш да се възползваш от това, Лайла. Разбира се, преди всичко свободата на жените — тук той поклащаше печално глава — е една от причините хората там да хванат оръжията.“
Под „там“ той нямаше предвид Кабул, който открай време беше сравнително либерален и модерен град. В Кабул жени преподаваха в университета, ръководеха училища, заемаха правителствени постове. Не, баби имаше предвид населяваните от племена територии и особено районите на пущуните на югоизток, близо до границата с Пакистан, където по улиците рядко се мяркаха жени, и то само с бурки и придружители. Той имаше предвид онези райони, където мъжете, живеещи според древните племенни закони, бяха въстанали против комунистите и техните укази за свобода на жените, за отмяна на принудителните бракове, за забрана на женитбата на момичетата под шестнайсет години. Там според баби мъжете приемаха за оскърбление на вековната им традиция едно правителство, при това напълно безбожно, да им казва, че дъщерите им ще излизат от къщи сами, ще ходят на училище, ще работят заедно с мъже.