— Искаш ли вода, мами! — пошушна в ухото й. — Жадна ли си?
Но майка й не отвърна, а продължи да се клати, вперила угаснал поглед в килима.
От време на време, докато седеше до мами и гледаше унилите печални лица в стаята, Лайла усещаше колко огромно е нещастието, сполетяло семейството й. Неосъществените възможности. Разбитите надежди.
Но усещането не продължаваше дълго. Беше й трудно да почувства, истински да почувства какво е загубила мами. Беше й трудно да изпита мъка, да скърби за смъртта на хора, които тъй или иначе не беше възприемала като живи. За нея Ахмад и Нур бяха далечни и нереални. Като герои от приказка. Като крале от историческа книга.
Тарик беше истински, той беше от плът и кръв. Тарик, който я учеше да ругае на пущу, който обичаше посолени листа от детелина, който се мръщеше и издаваше тих стон, докато ги дъвчеше; който под лявата плешка имаше светлорозов рожден белег във формата на мандолина. Така че тя седеше до мами и покорно оплакваше Ахмад и Нур, но сърцето й казваше, че нейният истински брат е жив и здрав.
20
Болестите, които щяха да мъчат мами до края на дните й, започнаха. Бодежи в гърдите и главоболие, подути стави и нощно изпотяване, парализиращи болки в ушите, бучки, които никой друг не напипваше. Баби я заведе на лекар, който й взе кръв и урина и я снима на рентген, но не откри никаква физическа болест.
Повечето дни тя прекарваше в леглото. Носеше черно, скубеше косми от главата си и гризеше бенката под устната си. Когато беше будна, Лайла я виждаше как се влачи из къщата. И в крайна сметка се оказваше в стаята на Лайла, сякаш, ако продължеше да влиза там, където едно време синовете й бяха спали и се бяха замеряли с възглавници, рано или късно щеше да ги завари там. Но заварваше само липсата им. И Лайла. Което според нея беше едно и също за мами.
Единственото задължение, което майка й никога не пренебрегваше, бяха петте молитви през деня. Тя свършваше всеки намаз с отпусната глава, ръце пред лицето, обърнати нагоре длани и тиха молитва към Бог да донесе победа на муджахидините. Лайла трябваше да поема все повече домакинска работа. Ако не се грижеше за къщата, най-вероятно щеше да има разхвърляни навред дрехи, както и обувки, отворени торби ориз, пликове боб и мръсни чинии. Лайла переше дрехите на мами и й сменяше чаршафите. Придумваше я да стане, за да се изкъпе и хапне. Тя беше тази, която гладеше ризите на баби и сгъваше панталоните му. И все по-често готвеше.
Понякога, след като разтребеше стаята на мами, Лайла се мушваше в леглото й, обгръщаше я с ръце, преплиташе пръсти с нейните и заравяше лице в косата й. Мами се размърдваше и промърморваше нещо. Сетне неизбежно започваше да разказва някоя история за момчетата.
Един ден, както си лежаха, мами каза:
— Ахмад беше роден за лидер. Имаше изключителна дарба за това. Три пъти по-възрастни от него хора го слушаха с уважение, Лайла. Нещо, което си заслужаваше да види човек. А Нур! О, моят Нур! Той постоянно правеше скици на сгради и мостове. Щеше да стане архитект, знаеш ли? Щеше да преобрази Кабул със своите проекти. А сега и двамата са мъртви, горкичките ми момчета.
Лайла слушаше и й се искаше мами да забележи, че тя е жива и лежи до нея, че има надежди и бъдеще. Но знаеше, че бъдещето й не се равнява по достойнство на миналото на братята й. Бяха я засенчвали, докато бяха живи. Щяха да я заличат със смъртта си. Сега мами беше уредник на музея на техния живот, а Лайла — обикновен посетител. Слушател на митовете за синовете. Пергамент, върху който мами се канеше да напише легендите за тях.
— Човекът, който ни съобщи за смъртта им, каза, че когато върнали труповете им в лагера, Ахмад шах Масуд лично ръководел погребението. И прочел на гробовете молитва за тях. Такива смели млади мъже бяха братята ти, Лайла, че самият командир Масуд, Панджширския лъв, да го поживи Бог, е организирал погребението им.
Мами легна по гръб, а Лайла се гушна до нея и сложи глава на гърдите й.
— Някои дни — започна мами дрезгаво — слушам тиктакането на онзи часовник в коридора. И си мисля за всичките тиктакания, за всичките минути, за всичките часове, дни, седмици, месеци и години, които ме чакат. Все без тях. И не мога да дишам, сякаш някой тъпче сърцето ми, Лайла. И се чувствам немощна. Толкова немощна, че ми се иска да рухна някъде и да не стана.
— Ще ми се да можех да направя нещо — каза искрено Лайла, но думите й прозвучаха бездушно и формално като утеха от любезен непознат.
— Ти си добра дъщеря — каза мами след дълбока въздишка. — А аз не ти бях добра майка.
— Не говори така.
— Ох, истина е. Знам го и съжалявам, миличка.